Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Да, променя се. Но не като хищна пеперуда, прелитаща от труп на труп на бойното поле. — Той се окашля. — Е, добре, аналогията беше лоша. Любовта се променя, да. Дотолкова, че избуява, за да обхване колкото може повече от своя обект. Добродетели, недостатъци, ограничения — всичко — любовта ще ги прегърне всички тях, с детска възхита.
Беше се прегърнала с ръце и попиваше думите му.
— У мен има две жени…
— Само две? Множество са, момичето ми. И Кътър ги обича всичките.
— Не искам той да умре!
— Това ли е решението ти?
Ти кимна мълчаливо. Небето изсветляваше, преобразяваше се в огромно празно пространство над мъртвия пейзаж. Птици разпериха криле и се понесоха във висините.
— Тогава знаеш ли какво трябва да направиш? — попита Котильон.
Апсалар кимна.
— Доволен съм.
Тя извърна рязко глава и се взря в лицето му, и за първи път го видя напълно. Бръчиците, обкръжили кротките му очи, гладкото лице, странните резки от белези под дясното му око.
— Доволен? Защо?
— Защото и аз харесвам това момче — отвърна й той с лека усмивка.
— Колко смела съм според теб?
— Толкова, колкото е нужно.
— Отново.
— Да. Отново.
— Ти изобщо не приличаш на бог, Котильон.
— Не съм бог в традиционния смисъл. Покровител съм. Покровителите си имат отговорности. Вярно, рядко имам възможността да ги упражнявам.
— Значи все още не са те обременили.
Той се усмихна широко, усмивката му беше мила.
— Още по-ценна си с това, че ти липсва невинност, Апсалар. Ще се видим скоро. — Той тръгна към сенките в килията.
— Котильон.
Той спря и вдигна ръце.
— Да.
— Благодаря ти. И се грижи за Кътър. Моля те.
— Ще го пазя като свой син, Апсалар. Обещавам.
Тя кимна. След миг вече го нямаше.
А скоро след това — и нея.
В тази каменна гора имаше змии. За щастие на Калам Мекхар, като че ли им липсваше присъщата за вида им войнственост. Той лежеше в сенките на едно паднало дърво, студен като влечугите, които пълзяха около и по него. Камъкът губеше хладината на току-що отминалата нощ, а от пустинята вече полъхваше горещ вятър.
Не беше забелязал нито патрули, нито кой знае колко пътеки насам. При все това долавяше присъствие в тази вкаменена гора, намекващо за сила, неприсъща за този свят. Не бе сигурен, но май долавяше нещо демонично в тази сила.
Достатъчен повод за безпокойство. Ша’ик като нищо можеше да е поставила стражи и той трябваше да се промъкне между тях.
Убиецът вдигна плъзналата се по гърдите му кобра, пусна я на земята и извади двата си ножа. Огледа грижливо ръкохватките да се увери, че кожените ивици са увити плътно. Острието на единия нож-отатарал беше нащърбено — отатарал не беше идеалният метал за оръжия. Разяждаше се и трябваше редовно да се точи, дори да не е използван, а с времето металът ставаше крехък. Преди малазанското завоевание отатаралът се влагаше най-вече в бронята на благородниците на Седемте града. Добивът му се регулираше строго, макар и не толкова, колкото под имперския контрол.
Малцина бяха наясно с всички негови свойства. Ако се поемеше през кожата или се вдишаше, въздействието му беше разнообразно и непредсказуемо. Често се оказваше безсилен пред Древната магия, а притежаваше и още една характеристика, за която Калам подозираше, че малцина са наясно — откритието бе направено съвсем случайно, по време на една битка извън Ю’Гатан. Само шепа свидетели бяха преживели инцидента, сред които самият Калам и Бързия Бен, а след това всички се бяха споразумели донесенията им пред офицерите да са преднамерено мъгляви, а на въпросите да отговарят със свиване на рамене и поклащане на глава.
Отатарал, изглежда, не се напасваше добре с морантски муниции, особено с огнемети и подпалвачки. „Или казано другояче, не понася топлината.“ Той знаеше, че оръжията се потапят в отатаралска прах в последната фаза на изковаването им. Когато желязото всъщност е изстинало. Ковачите навярно бяха стигнали до това заключение по трудния начин. Но дори не в това беше цялата тайна. „Въпросът е какво става с нагорещения отатарал… когато хвърлиш магия по него.“
Бавно прибра оръжието в канията и съсредоточи вниманието си върху другото. При него ръбът беше гладък, леко закривен, както често ставаше с ковани на пластове остриета. Ецът едва се забелязваше по лъскавата му черна повърхност, сребърната инкрустация беше тънка като конец. От двата си ножа той предпочиташе този, заради тежината и баланса.
Нещо тупна на земята до него, отскочи с бръмчене от дървения ствол, затъркаля се и спря до дясното му коляно.
Калам се вторачи за миг в жълъда, след което погледна надвисналите над него клони и се усмихна.