Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
Глава трийсет и седма
Изгубеното пророчества
Краката му се удариха в пода, коленете му се подкосиха леко и главата на златния магьосник тупна с кънтящо «троп». Хари се огледа и видя, че е пристигнал в кабинета на Дъмбълдор.
В отсъствието на директора всичко изглежда се беше поправило само. Крехките сребърни уреди отново бяха по масичките с вретенообразни крака и изпускаха с ведро жужене клъбца дим. Портретите на директорите похъркваха в рамките, прислонили глави на креслата или в края на картините. Хари погледна през прозореца. По хоризонта се мержелееше ивица бледозелена светлина: зазоряваше се.
Тишината и спокойствието, нарушавани от време на време само от сумтенето и мърморенето на някой заспал портрет, му се сториха непоносими. Ако обстановката можеше да отрази чувствата му, картините щяха да пищят от болка. Като дишаше учестено, Хари тръгна да обикаля притихналия прекрасен кабинет, опитваше се да не мисли. Но трябваше да мисли… нямаше как да избяга от това…
Именно той, Хари, беше виновен за смъртта на Сириус, само той. Ако не беше толкова глупав да се хване в клопката на Волдемор, ако не бе тъй убеден, че онова, което е видял в съня, е истина, ако поне бе разтворил съзнанието си за възможността Волдемор, както беше казала и Хърмаяни, да залага на склонността на Хари да се прави на герой…
Беше непоносимо, не биваше да мисли за това, нямаше да издържи… вътре в него беше зейнала ужасна празнота, която той не искаше да усеща и да изследва, тъмна дупка там, където преди бе Сириус, където Сириус беше хлътнал, и Хари не искаше да остава сам с това огромно тихо пространство, нямаше да издържи…
Една от картините зад гърба му изхърка особено силно и невъзмутим глас каза:
— А… Хари Потър…
Финиъс Нигелус се прозина широко, протегна се и загледа Хари с проницателните си присвити очи.
— Какво те води насам в такъв ранен утринен час? — попита накрая Финиъс. — Кабинетът трябва да е запечатан за всички освен за законния директор. Или те е пратил Дъмбълдор? О, не ми казвай… — Той пак се прозина и потрепери. — Поредното послание за онзи негодник, моя праправнук?
Хари не намери сили да проговори. Финиъс Нигелус не знаеше за смъртта на Сириус, но момчето не можеше да му каже. Изречеше ли го на глас, значеше да потвърди нейната окончателност, необратимост, безвъзвратност.
Още някои от портретите се раздвижиха. Ужасен да не започнат да го разпитват, Хари прекоси решително стаята и хвана кръглата дръжка на вратата.
Тя не помръдна. Беше залостен вътре.
— Надявам се, това означава, че скоро Дъмбълдор ще бъде отново сред нас — заяви шишкавият магьосник с червендалест нос, окачен върху стената зад писалището на Дъмбълдор.
Хари се обърна. Магьосникът го оглеждаше с голямо любопитство. Момчето кимна. Пак подръпна дръжката на вратата зад гърба си, тя обаче си остана неподвижна.
— О, чудесно — отбеляза магьосникът. — Без него беше много скучно, наистина много скучно. — Разположи се в креслото си като престол, на което беше нарисуван, и се усмихна добродушно на Хари. — Вероятно знаеш, че Дъмбълдор има много високо мнение за теб — рече той окуражително. — О, да. Много те уважава.
Вината, изпълнила като чудовищен тежък паразит гърдите на Хари, се загърчи и заизвива. Той не издържаше всичко това, вече не понасяше да бъде самият себе си… никога досега не се беше чувствал до такава степен пленник на собствената си глава и тяло, никога не бе копнял толкова силно да е някой друг, всеки друг, който и да е друг…
В празната камина лумна изумруденозелен огън, Хари отскочи от вратата и загледа мъжа, който се въртеше зад предпазната решетка. Високата фигура на Дъмбълдор се разгъна и излезе от огъня, а магьосниците и вещиците по стените наоколо трепнаха и се събудиха, мнозина нададоха възгласи за «добре дошъл».
— Добре заварили — отвърна тихо Дъмбълдор.
Отпърво не погледна Хари. Отиде към вратата и извади от вътрешния джоб на мантията мъничкия грозноват Фоукс без пера, за да го положи внимателно върху подноса с мека пепел под златната пръчка, където обикновено кацаше порасналият Фоукс.
— Е, Хари — подхвана Дъмбълдор, след като най-после откъсна очи от пиленцето, — сигурно ще се радваш да узнаеш, че никой от приятелите ти не е пострадал тежко от събитията, разиграли се нощес.
Хари се опита да каже «добре», но от устата му не излезе и звук. Стори му се, че Дъмбълдор му напомня за огромните поражения, които е причинил, и не намери сили да срещне очите му, макар че този път той най-сетне го гледаше право в лицето с изражение, в което се долавяше по-скоро доброта, отколкото укор.