Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— В такъв случай рискува да си навлече гнева на богинята.
— Да. И съм убеден, че го съзнава. Тъкмо поради това трябва да се държи под око. Внимателно.
Помълчаха дълго, и двамата загледани в непроницаемата мъглявина на юг. После Хеборик се окашля и каза:
— Навярно, с твоите новопридобити дарове, би могла да отговориш на няколко въпроса.
— Например?
— Кога точно те избра Дрижна?
— В смисъл?
— Кога започна цялата тази хитрина? Тук, в Рараку? В Черепа? Или на някой далечен континент? Кога точно богинята спря погледа си на теб, момиче?
— Никога.
Хеборик се стъписа.
— Но това изглежда…
— Невероятно? Да. Но е самата истина. Този път си беше мой и само мой. Трябва да го разбереш. Дори богинята не би могла да предвиди ненадейната смърт, всички тези извивки на тленността, решенията, които взимаме, избраните или подминати пътеки. Старата Ша’ик е притежавала пророческата дарба, но този дар, когато го получиш, не е нищо повече от зърно. То покълва в свободата на човешкия дух. Дрижна беше много смутена от виденията на Ша’ик. Видения, в които нямаше смисъл. Намек за гибел, но нищо ясно, нищичко. Освен това — тя сви рамене — стратегията и тактиката са проклятие за Апокалипсиса.
— Никак не се връзва — отвърна Хеборик и се намръщи.
— Грешиш. Всички сме свободни да решаваме сами.
— Но дори да не те е водила богинята, все някой или нещо трябва да го е направило. Иначе Ша’ик изобщо нямаше да получи тези видения.
— Ето, че заговори за съдбата. Това можеш да го обсъдиш с учените си колеги, Хеборик. Не всяка загадка може да бъде разгадана, колкото и да си убеден в противното. Съжалявам, ако това те уязвява…
— Едва ли съжаляваш колкото мен. Но ми хрумна, че макар смъртните да сме само пионки на игралната дъска, с боговете е същото.
— „Стихиите са във вечна война“ — отвърна му тя с усмивка.
Хеборик повдигна вежда и се намръщи още повече.
— Това май беше цитат. Познат ми е…
— Би трябвало. Изсечено е над Имперската порта в Унта все пак. Думите на Келанвед, начин да се оправдае балансът на унищожението със съзиданието — експанзията на Империята, вечната й жажда за слава.
— Дъх на Гуглата! — изсъска старецът.
— Да не би да накарах ума ти да закръжи във всички посоки, Хеборик?
— Да.
— Спести си приказките. По-добре превърни това в тема на следващия ти трактат — не се съмнявам, че шепа шантави стари глупци ще заподскачат от възбуда.
— Стари глупци?
— Учените ти колеги. Читателите ти, Хеборик.
— Аха.
Отново потънаха в мълчание. Накрая бившият жрец попита тихо:
— Какво ще правиш?
— С онова, което стана там ли?
— С онова, което все още става. Корболо Дом продължава безсмисленото клане в твое име…
— В името на богинята — поправи го тя и долови горчивина в собствения си глас. Вече бе разменила резки думи с Леоман по този въпрос.
— Мълвата за „прераждането“ сигурно е стигнала до него…
— Не е. Запечатала съм Рараку, Хеборик. Бурята, която се е вдигнала около нас, може да изтръгне месо от кокал. Дори един Т’лан Имасс не би могъл да оцелее.
— Но все пак ти го възвести — отвърна старецът. — Вихъра.
— И това е породило съмнения у Корболо Дом. И страхове. Той гори от жажда да изпълни задачата, която си е избрал. Все още е неокован и е свободен да удовлетвори безумието си…
— Какво ще направиш все пак? Да, можем да тръгнем, но докато стигнем равнината Ейрън, ще ни трябват няколко месеца, а дотогава Корболо Дом ще даде на Тавори нужното й оправдание да нанесе безмилостната си мъст. Бунтът беше кървав, но сестра ти ще превърне това, което се случи, в жалка драскотина.
— Допускаш, че тя ме превъзхожда, Хеборик. Нали? В тактиката…
— Имаме прецедент докъде може да стигне сестра ти в жестокостта си — изръмжа той. — Свидетелство за това си самата ти…
— И точно в това е най-голямото ми предимство, старче. Тавори вярва, че ще се изправи срещу някаква пустинна вещица, която никога не е виждала. Невежеството няма да смали презрението й към такова същество. Аз обаче познавам противника си…
В далечния рев на Вихъра зад тях се долови смътна промяна. Ша’ик се усмихна. Хеборик го усети малко по-късно и се обърна.
— Какво става?
— Няма да ни трябват месеци, за да стигнем до Ейрън, Хеборик. Замислял ли си се какво точно представлява Вихърът?
Слепите очи на бившия жрец се взряха широко отворени в стълба от прах и вятър. Ша’ик се зачуди как ли го възприемат свръхестествените му сетива, но думите, които изрече старецът, показаха ясно, че вижда самата истина.