Фламандският майстор

— Нима? За Индийската защита? Звучи много… — Хулия трескаво затърси подходяща дума — смело!

— Е, за смело не знам — отвърна откровено Сифуентес. — Но със сигурност е значително постижение.

Хулия хвърли отчаян поглед към Сесар, но той само повдигна едната си вежда, като че проявяваше учтив интерес към разговора. Беше се наклонил към Сифуентес с ръце на гърба, стиснал шапката и ръкавиците си, и очевидно се забавляваше чудесно.

— Преди години — добави Сифуентес и посочи с пръст горното копче на жилетката си, — и аз самият дадох своя скромен принос.

— Нима? — каза Сесар, а Хулия го погледна тревожно.

— Да, ако щете, вярвайте — каза директорът на клуба с фалшива скромност. — Вторичен вариант на защитата Каро-Кан, с два коня. Нали знаете: кон на три — офицер — дама. Нарича се „вариант Сифуентес“ — допълни той и погледна Сесар с надежда. — Може би ви е известен?

— Разбира се — заяви Сесар възторжено.

Сифуентес му се усмихна с благодарност.

— Мога да ви уверя, че в този клуб, или общество, както аз предпочитам да го наричам, ще намерите най-добрите шахматисти в Мадрид, а може би и в цяла Испания. — После внезапно се сети за нещо. — Между другото, намерих човека, който ви трябва. — Той се огледа и след миг лицето му светна. — Ето го там. Последвайте ме, ако обичате.

Те тръгнаха след него, прекосиха едната стая и се отправиха към дъното на клуба.

— Не беше лесно да реша — отбеляза Сифуентес, докато вървяха. — Цял ден прехвърлях имена. Но нали — поспря и погледна извинително към Сесар, — нали казахте, че ви трябва най-добрият ни шахматист.

Спряха близо до една маса, на която играеха двама души, а половин дузина други ги гледаха. Единият от играчите леко потропваше с пръсти по масата, приведен над нея със същото съсредоточено изражение, каквото Ван Хойс беше придал на играчите на картината. Другият играч седеше напълно неподвижно. Явно потропването на противника му не го безпокоеше. Беше се облегнал на дървения стол, с ръце в джобовете, отпуснал брадичка на гърдите си. Невъзможно беше да се прецени дали очите му, насочени към дъската, бяха съсредоточени върху нея или върху нещо съвсем друго.

Зрителите мълчаха, изпълнени със страхопочитание, като че ли изходът от играта беше въпрос на живот и смърт. На дъската бяха останали само няколко фигури, разместени така, че поне за новодошлите беше невъзможно да преценят кой играе с черните и кой — с белите. След няколко минути мъжът, който барабанеше с пръсти, се пресегна и със същата ръка придвижи белия офицер, поставяйки го между царя и един черен топ. Като приключи с хода, той хвърли кратък поглед на противника си и отново се зае да съзерцава шахматната дъска и да барабани с пръсти.

Ходът беше съпроводен от шепот сред слушателите. Хулия пристъпи по-близо и видя, че другият играч, който въобще не бе помръднал, докато противникът му местеше фигурата си, се взираше напрегнато в намесилия се бял офицер. Той постоя така известно време, после с жест, толкова бавен, че до последния момент не можеше да се каже към коя фигура посяга, премести един черен кон.