Вторият периметър [bg]

Гари се оказа кльощав хлапак с лек тик на изнервеното лице. Изглеждаше най-много на двайсет и седеше зад огромно бюро, отрупано с книжа. Капацитетът на телената кошница за входящи документи изглеждаше изчерпан преди седмици, което навярно обясняваше и нервния тик. Младокът беше толкова затрупан с работа, че при следващата появила се папка със сигурност щеше да припадне.

— За тази поръчка отговаряше Бил Бери — отвърна на въпроса му той. — Той се занимаваше с учебните програми.

— Ще мога ли да поговоря с него? — любезно попита Демарко, но в този момент звънна телефонът и хлапето грабна слушалката.

— Да, сър, разбира се, сър. Идвам веднага. — Прекъсна линията и възкликна: — Господи Исусе! Това беше адмиралът! Иска да ме види!

Каза го така, сякаш адмиралът седеше вдясно от Господ Бог, а може би Му беше и началник.

— Просто ми кажете къде да открия този Бери — забързано рече Демарко.

Но Гари не го чу. Издърпал едно от чекмеджетата на бюрото, той нервно започна да рови в него.

— Задръжте за момент — обърна се към Демарко той и се зае да прехвърля разни папки с твърди корици. — Къде се дяна, по дяволите?! — Миг по-късно: — Аха, ето те! — Каза го така, сякаш говори на кученцето си, което се е скрило под леглото. В ръцете му се появи папка с изподраскани корици. В горния й край Демарко забеляза жълт стикер, върху който с червен флумастер беше написано „Глупости“.

— Бил Бери! — настоятелно повтори той. — Моля ви, кажете къде мога да го намеря!

Гари отлепи стикера, пъхна съдържанието на папката в нова корица и приглади с ръка зализаното си перчемче.

— Бил Бери почина — отвърна той.