Последната любов на баба Дуня [bg]

Беше приложила снимка на кърмаче с огромен биберон в устата.

Разбрах съвсем точно какво е имала предвид.

Когато Лаура стана на три годинки, Ирина пристигна за първи път, за да вземе болните деца и да ги отведе в Германия. Лаура не беше с нея.

Нито веднъж не я попитах кога мога да видя внучката си. Не я попитах защо не взима Лаура със себе си в родината си. Знаех отговорите. Не искам заради това Ирина да се чувства зле. Тя вече няколко пъти ме покани в Германия, беше предложила да ме отведе и върне. От нейните уста звучеше така леко. За разлика от нея аз нямам опит с пътуванията. През целия си живот не съм отишла по-далеч от Малиши.

Съжалявам, че не приех поканата. Когато Лаура беше още малка, не се осмелих. Не исках да съм в тежест на семейството на Ирина. А сега вече съм прекалено стара. Пътят до автобусната спирка, пътуването с автобуса, после с друг автобус до летището, полетът, пътят до Иринини — с всичко това със сигурност няма да се справя вече.

Освен това знам, че аз съм също толкова радиоактивна, колкото нашата земя и всичко, което тя ражда. Малко след реактора, както много други, взех участие в едни изследвания — отидох в Малиши в болницата, седнах на един стол, казах си името и годината на раждане, а в това време броячът до мен цъкаше и една медицинска асистентка записваше в тетрадката си стойностите. По-късно биологът ми обясни, че радиацията била в костите ми и съм я излъчвала наоколо, така че самата аз съм била като един малък реактор.

Ягодите и боровинките от нашите гори също излъчват радиация, манатарките или брезовките, които събираме през есента, месото на зайците и сърните, които Гаврилов понякога отстрелва. Хората, които идват отвън, не докосват нищо от това, най-много да го вземат за изследванията си и ние много съжаляваме, че е така.