Гордост [bg]

Същия септември Стюре тръгна в гимназията. Помагаше на баща си при сутрешното издояване на кравите, а след това се мяташе на велосипеда и потегляше за училище. Наоколо земята беше повечето равнинна, но пътят до училището се изкачваше по един дълъг, макар и не много стръмен баир. Стюре тръгваше с работните си дрехи, направо след доенето, а дрехите за училище завързваше на гърба си заедно с обяда.

Пристигнеше ли в училище, той първо заключваше велосипеда, а след това отиваше в мъжката съблекалня да се преоблече. Работните си дрехи от фермата скътваше на едно тайно местенце над клозетите. Гимназията беше голяма и имаше вътрешни тоалетни.

Стюре бързо навлезе в учебния материал. Отначало другите ученици го смятаха за някое любознателно хлапе, дошло просто да посещава часовете им. Не че Стюре беше дребен, но все пак бе тринайсетгодишен, което ще рече две години по-малък от останалите. За няколко седмици обаче съучениците му разбраха как стоят нещата. Участието му в клас, въпросите, които задаваше, резултатите от първите писмени работи и изпитванията на дъската веднага го отличиха. Учителите, първоначално скептични при вида на такъв малък гимназист, много скоро взеха да гледат на него с умиление заради изключителната бързина, с която усвояваше материала. Учителят на Стюре по алгебра просто не можеше да му се начуди, смайваше го лекотата, с която решаваше по-сложните задачи, обикновено предназначени за най-добрите ученици. Учителят му по латински твърдеше, че сигурно е учил латински и преди това; човек не може да запамети и свободно да използва един нов, чужд език, без да го е учил предварително. Стюре, разбира се, не знаеше това, но до Коледа няколко от учителските съвети се занимаваха изключително и само с него.

Часовете в училище бяха истинско удоволствие за Стюре, но тъй като след последния звънец трябваше веднага да тръгва обратно, не му оставяше време да дружи със съучениците си. През голямото междучасие изяждаше филия черен домашен хляб и парче твърдо сирене. Училищната библиотека му се струваше като страна на чудесата и именно там ходеше да обядва. Много скоро обаче му дадоха да разбере, че библиотеката не е място за дъвчене, затова предварително си накъсваше хляба и сиренето на залци, натъпкваше ги в джобовете си и скришом ги пъхаше в устата си.

И все пак умът на Стюре продължаваше да бъде в плен на велосипеда. Купи си верига и катинар, за да го заключва към един стълб до вратата на училищния двор. Непрекъснато мислеше какво да направи, че да го накара да върви по-бързо и по-леко по нагорнището към училището и в същото време как да задържа педалите на връщане, без да се изморява. След много опити, той си изработи два чифта курбели, с помощта на които свързваше педалите към зъбчатото колело. Единият чифт бяха много къси — около четири инча, а другият — дълги, толкова дълги, колкото позволяваше разстоянието, без педалите да задират в земята. На отиване към училище използваше дългия чифт курбели и педалите се въртяха с далеч по-малко усилие. Късия чифт носеше заедно с училищните си дрехи, учебниците и обяда. На връщане на мястото на дългите слагаше късите и се движеше с много по-голяма скорост, като успяваше да се прибере вкъщи навреме за доенето на кравите. Всъщност, яхнал този велосипед надолу по хълма към къщи, той трябва да е бил най-бързо движещото се човешко същество на сто мили околовръст.