Чаровниците

Избрала ден, в който баща ми отиде да работи в един далечен район, maman ме изкъпа, върза косата ми с черна панделка, специално купена от калайджията, приглади дрехите ми, завърза току-що излъсканите обувки, блестящи като въглен отгоре, натъпкани с хартия отвътре и закърпени с парчета стара кожа и неумело забити гвоздеи в подметките, заведе ме до гарата, купи два еднопосочни билета до Париж и ми каза, че ще стана звезда на сцената.

Аз, разбира се, ѝ повярвах. Кой друг можеше да ме измъкне от онова село, да ме издокара, да подреди косата ми, да поправи обувките ми, да отстрани баща ми от пътя ми, за да мога да стигна до сцената? Аз, която дори не бях виждала истинска сцена, а само пътуващия цирк в малката шатра, в която духаше от всички страни, танцьорките в безвкусните им костюми и клоуните, които тичаха по пътеките, препъваха се в огромните си обувки и разсмиваха децата. Щях ли и аз, зачудих се, стиснала ръката на maman, да се превърна в едно от онези танцуващи момичета? Щях ли да нося блестяща туника като техните? Щях ли да забода в косата си щраусови пера, които се поклащаха при всяка крачка? Можех ли изобщо да танцувам?

Оказа се, че няма значение дали мога да танцувам или да пея. Трябваше само да стоя там, обляна от светлините на прожекторите, по трико и сребристи обувки с високи токчета, туника с пайети и гънка тюл, която покриваше незрелите ми гърди, и да се усмихвам на невидимата публика, която ме обожаваше.