Снежната кралица
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Снежната кралица». Краткое содержание книги:
— Дръж се прилично — каза остро прислужницата, която се появи от кухнята с всичко необходимо за чаша кафе с гостите. — След малко можеш да кажеш нещо, за което после ще съжаляваш, и след това цяла седмица ще трябва да слушам мърморенето ти.
— На моята възраст, жено, е чиста загуба на време човек да съжалява за грешките си. Пък и аз съм правил толкова много грешки, че сега вече няма значение.
— Е, за това не мога да споря. Захар или сметана, госпожице Малоун? А за вас, доктор Райан?
Те започнаха да пият кафето си. Фред Майзнер беше стар флиртаджия и се радваше, че има нова „кобилка“, върху която да упражнява чара си. Той беше роден в Германия, но като младеж бе емигрирал в Америка в търсене на приключения. В крайна сметка се бе озовал в златоносните полета на Калифорния, където беше изгубил немския си акцент, беше си намерил съпруга и не беше успял да направи големия удар. По време на войната между Севера и Юга той беше останал в Калифорния, след което се беше завърнал на изток и бе започнал да работи като инженер в железопътните компании. С построяването на железопътната линия на запад, той се беше придвижвал напред заедно с релсите. Имаше богат запас от истории за построяването на първите железопътни линии през Колорадо и Канзас, а след това и надолу през територията на Ню Мексико, където твърдеше, че е оставил една дузина красиви сеньорити облени в сълзи след отпътуването му.
— Аз, разбира се, никога не съм казвал на жена си за тях. Тя нямаше да одобри това. Но аз нямаше да я напусна за нищо на света, независимо колко ме молеха онези красавици. Моята Ида правеше най-хубавите палачинки оттук до Мисисипи, а никой не можеше да се сравнява с нея, когато трябваше да се изпече еленски бут.
При спомена за съпругата му част от веселието го напусна и той дълго глади мустаците си, втренчил воднистите си старчески очи в небитието, докато се вглеждаше в миналото си, което го беше оставило сам в края на века — без жената и приятелите, с които в продължение на толкова много години беше споделял всичко.
Хети се наведе напред, за да остави чашата си върху подноса, който прислужницата беше оставила на масата, и движението й извади стареца от размисъла му.
— Какво… За какво говорех? — попита той, докато се отърсваше от спомените си.
— Разказвахте ни колко добре жена ви приготвяла еленско печено — подсети го нежно Хети.
— Така ли? Да, да, точно така беше. Знаете ли, то ми липсва много. Имам предвид еленското. — Мустаците му се извиха нагоре, когато той се ухили. — Обаче нямам зъби. Сега дъвченето ми отнема толкова много време, че сигурно ще заспя, преди да свърша.
Хети се разсмя и това му достави удоволствие, но Майкъл гледаше с мрачно неодобрение.
— Така е по-добре. Казвал съм ви да не ядете такива храни. — Той се наведе и остави чашата си върху подноса. — Някой ден може би ще започнете да се вслушвате в съветите ми.
— Не и ако продължите да ми повтаряте, че трябва да ям онова проклето — извинете, госпожице! — нещо, което ми давате. Вие с нея — той посочи с палец към кухнята — сте решили да ме вкарате в гроба.
— И точно там ще се озовеш, ако не започнеш да слушаш доктор Райан, стари мърморко — чу се откъм кухнята. Прислужницата не беше напуснала бойното поле и си беше държала ушите отворени.
— Госпожа Скот е добра готвачка и просто се опитва да поддържа здравето ви — скастри го строго Майкъл, сякаш Фред Майзнер беше някакъв палав ученик, а не мъж, който бе живял шестдесет години повече от него. — Щяхте да бъдете много по-добре, ако понякога се вслушвахте в онова, което ви казваме. Независимо дали ви харесва или не — добави той предупредително, когато господин Майзнер се намръщи.
Хети се зачуди колко мъдро щеше да бъде да издърпа ушите на Майкъл в този момент. Той изглежда беше забравил, че пациентите му се нуждаеха от много повече от обикновена медицина, за да останат живи и да намерят живот, който си струваше да живеят. Независимо от възрастта си и физическите си проблеми, господин Майзнер очевидно беше съвсем с ума си. Срамота беше, че същите онези хора, които най-много се грижеха той да остане жив, не смятаха, че е необходимо да се вслушват в онова, от което той самият смяташе, че се нуждае.
— Няма смисъл да спорим точно сега. Време е да си тръгваме — каза Майкъл и се надигна от мястото си със същата официалност, с която би се държал, ако бе отишъл да пие чай с губернатора. — Исках само да видя как сте и да ви представя госпожица Малоун.