Генезис

Анакс ги погледна и отново се замисли за приглушеното осветление.

— Не разбирам.

— Историята на Адам не е разказана докрай.

— Искате да чуете моята интерпретация на Последната дилема? Както знаете, не съм подготвила холограма за този епизод, но мога да го анализирам подробно и обстойно.

— Колко време дели сцената, която ни показа, от Последната дилема?

— Три месеца и един ден.

— И не можеш да ни предложиш нищо за този период?

— Само умозаключения. Известно е, че стенограмите от онова време са изгубени.

— Не ти ли се струва странно, че не е запазен нито един детайл.

— Подобни липси са често срещано явление, особено що се отнася до периода непосредствено преди Великата война. Множество историци предполагат, че Републиката нарочно е унищожила свидетелствата. Когато изходът на войната става ясен, несъмнено са изтрити немалко съществени файлове.

— Приемаш ли това обяснение?

— Не съм обмисляла други.

— Защо?

— Доверила съм се, предполагам, на предшествениците си.

— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че си сбъркала?

Анакс ги изгледа един по един. Чертите им се бяха изопнали и изглеждаха заплашително в притъмнената стая. „Възможно е да знаеш нещо, без да го разбираш“, каза й веднъж Перикъл. „Знанието започва като чувство. Разбирането е разкопаване, разчистване на пътя от чувството към просветлението.“ Сега Анакс го изпитваше на гърба си. Знаеше, че нещо се е променило. Бъдещето се очерта някъде отвъд полезрението й. Дали фантазира, дали нелепата уплаха е плод на въображението или на убедеността, че е в опасност.

— Ще опитам да не се изненадвам — каза Анаксимандър. — Изненадата е външната изява на замъгленото съзнание.

Екзаминаторът кимна с мрачно лице. Анакс се опита да се съсредоточи върху въпросите и да не обръща внимание на изпълзелите сякаш отвсякъде сенки.

— Документите не са изгубени. Просто не са оповестявани.

Анакс зяпна. Как е възможно? Всички документи са публикувани. Нали така гласи основната догма. Общество, което се страхува от познанието, е общество, което се бои от себе си. Не ставаше дума за дреболия, за технически подробности, представляващи интерес само за тесен кръг историци.

Не можеше да си представи по-шокираща, по-опасна информация. Може би най-логичният въпрос бе „Защо сте ги крили?“, но от устните й се изплъзна по-неотложният:

— Защо ми го съобщавате?

— Показваме го само на явилите се на изпит. За да отсъдим, трябва да видим как ще реагираш на истинските събития.

„Ами ако се проваля?“, прииска й се да попита. „Ще ме пуснете ли, след като съм узнала онова, което предстои да разбера?“ Отговорът бе очевиден; от него лъхаше влажната воня на истина, сляпа за слънчевите лъчи. Стаята притъмня още повече.