Отрова
- Автор: Удинг Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отрова». Краткое содержание книги:
Постройката се извисяваше застрашително над нея, докато девойката се провираше предпазливо из гората от бодливи храсталаци. Бе решила да се насочи не към централната й част, а по-скоро към страничните пристройки, защото смяташе, че ако иска присъствието й да остане незабелязано, хлопането по входната врата едва ли е най-добрата възможна стратегия. Когато се приближи до един от мръсните прозорци, тя се хвана с две ръце за перваза и се надигна внимателно, надзъртайки през мътното стъкло.
Вътре и бездруго беше тъмно поради липсата на светлина и мръсния прозорец. Отрова се взираше напрегнато, ала не можеше да различи нищо конкретно; поне успя да придобие смътна представа за големината на помещението. Не се забелязваха никакви признаци на движение и ако Миногий не я беше предупредил, щеше да предположи, че сградата е необитаема.
Скочи обратно на земята и се запровира из бурените към задната част на къщата. По ръцете й бе избила студена пот от притеснение и тя избърса длани в конопената си рокля. Всички прозорци, които беше видяла досега, бяха здраво залостени и нямаше начин да влезе през тях, освен, ако не ги счупеше. Засега обаче нямаше никакво намерение да го прави — това беше последният й вариант. Трябваше да има и друг вход.
И не след дълго Отрова го откри, когато за малко не пропадна в него.
Край задната стена на постройката имаше улей за въглища, скрит от избуялата трева. Отворът му беше покрит с дъсчен капак, но дъждът и дървоядите го бяха направили изключително трошлив. Момичето стъпи отгоре му, преди да го е видяла, и той веднага поддаде. Усещането за дърво, а не за почва под стъпалото й обаче я предупреди своевременно и тя съумя да премести тежестта си на другия крак, така че в дупката хлътна единствено глезенът й, а не пялото тяло.
Отрова приседна на края на четириъгълната шахта и заразтрива ожуления си глезен, докато се взираше в тъмнината. Наклонът на улея бе полегат, а ширината му беше достатъчно голяма, за да може да пропълзи вътре. Девойката продължи да го изследва още известно време с очи, изпълнена с колебания, след което се изправи и направи пълна обиколка около постройката. Както и подозираше, нямаше друго място, откъдето да проникне вътре, като се изключеха прозорците и входната врата. Изкатерването по някоя от стените също не беше приемлив вариант — сградата просто беше прекалено голяма. Отрова се върна при улея за въглища, погледна към потъващото зад хоризонта слънце и вдигна рамене. Е, поне луната бе високо в небето, което означаваше, че може да влезе вътре, без значение дали беше светло, или не. Докато се спуснеше нощта, трябваше да се притеснява единствено от кучетата. И ако наистина всичко в бърлогата на Скелетната вещица бе два пъти по-голямо от нормалното, Отрова никак не изгаряше от желание да ги срещне.
Девойката махна останалата част от капака и приведе глава над шахтата. От дълбините й я лъхна хладен и застоял въздух. Тя взе торбата си и я пусна в улея; вързопът се плъзна надолу с приглушено съскане и изчезна в мрака. Отрова се огледа наоколо, не видя нищо подозрително, провря крака в отвора и като опираше стъпала в стените на тунела, започна да се спуска надолу.
Спускането изобщо не се оказа толкова трудно; големината на шахтата бе идеална, за да се движи вътре с помощта на ръцете и краката си, а наклонът бе достатъчно полегат, за да не се подхлъзне и да се пребие на дъното й. Въпреки това момичето беше изплашено и само благодарение на това, че избягваше да мисли какво я чака, успяваше да се застави да продължава напред. Тунелът бе лишен от каквото и да е осветление и единствената светла искрица, разпръскваща мрака, идеше от четириъгълния отвор, гледащ към синьото небе. Тази светлинка й помагаше да не се чувства напълно сляпа и й показваше, че с всяка стъпка се отдалечава все повече от нея. Отрова имаше чувството, че пълзи из гърлото на къщата, което ще я отведе до студения й търбух, откъдето едва ли щеше да се измъкне. Отгоре на всичко въображението й започна да рисува картини на Скелетната вещица и кучетата й, които я очакват в края на улея — старицата се хили и точи ножовете си, предвкусвайки сладкия залък, който идва доброволно в бърлогата й.