Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)
- Автор: Цончев Дончо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)». Краткое содержание книги:
Един от ударите на стареца най-сетне улучи окото на смока. Тогава опашката на влечугото се преметна и страшната й сила помете петела. Той се търкулна три пъти в прахта и скочи отново. Одраска и клъвна, но още един удар на смока го беше запратил в стената. Докато ставаше, устата на смока беше на сантиметър от него. Със сетни сили петелът се мушна през процепа и се озова зад стената на курника. С пробито око, бесен, смокът се плъзна след него. Но докато главата му беше отвън, а тялото още между кокошките, петелът го клъвна повторно в окото.
Смокът се сгърчи, заудря наоколо всичко и искаше само веднъж да докопа петела. Това беше много по-трудно сега, когато от лявата му страна пълен мрак беше се спуснал завинаги. А жестокият скоклив петел беше все от тази страна. Започна едно безкрайно въртене наляво, удари с клюна, блъскане по тревата и търкаляне — двамата постепенно се отдалечиха от курника.
При едно от своите падания петелът не можа бързо да скочи и смокът успя да го увие. В следващата секунда, въпреки перушината, костите му изпукаха застрашително. Силата на влечугото беше огромна. Петелът хрипкаво и жално изхърка, като от пипка, и взе да опъва краката в агония. Главата на смока се стрелна към него, да го довърши.
Тогава той събра сетни сили и както му бе причерняло, заби клюна си в другото око. Влечугото се разви, като биеше опашка в земята. При един от тези удари кракът на зашеметения петел изхруска и той не можа вече да стъпи на него. Куцайки, падайки, свършен, петелът кълвеше врага диво и бързо, понасяше тежките удари, драскаше с нокти…
В жестоката битка двамата се отдалечиха от курника толкова, че вцепененото племе престана да чува борбата. „Как, как?“ — по едно време се обади някоя от кокошките, все още невярваща, че е жива. „К’во?“ — каза един от петлите, загледан хипнотизирано в процепа. После те всичките пак така дълго мълчаха, после се унесоха и заспаха.
След един час в курника всичко си беше спокойно. Както и трябваше да си бъде. Защото около къщата, до зеления хълм, край дърветата от незапомнени времена си живееха пилета и петли, и кокошки.
След един час се развидели. Ранобудното племе заизлиза от курника, един от петлите запляска с криле. Любов, зърна, кукуригане. Яйца, кудкудякане, погледи към небето. Ревност, измяна, почесване. Шаренеене на перушината. Какво друго бихме разказали за живота?
А пък то, другото, в този миг беше проснато на бунището — прилично на лошо направена кукла. Кукла за изхвърляне на боклука.
Лежеше петелът върху торището, още по-стар и проскубан. Грозен и жалък като парцал. Съвсем неподвижен, крив и приплескан — очите невиждащи под клепачите.
Минаваше времето и лежеше петелът, хлопките на овцете отдавна затихнаха към дерето. Сенките на мешетата се скъсяваха, слънцето тихо метеше росата. Стопанката отвори прозореца и запя.
Тогава едното око на петела се отвори полека, а след това — другото. Той видя поляната, небето, мешетата — разлюлени от гласа на стопанката. Пилетата, кокошките и младоците. Опъна полека крилото си, стана и се опита да тури в ред перушината. Едва сега забеляза и смока, трепна и каза предупредително:
„Крррт!“ Но дългото, страшно тяло не мърдаше. Около дупките на очите му бяха се скупчили яркозелени мухи.
Петелът постоя така, после закуца върху торището. Ровна със здравия крак и откри нещо за ядене. „Тук, тук, тук!“ — обади се мъжката вътрешност в него. Едно младо петле го дочу и се затича. Видя червейчето пред него и го клъвна. После обърса човката си в тревата и се разкара.
Пиян от гласа на стопанката, смален от годините и нещата, трудно подвижен, старецът проследи неговата походка далеч по зелените хълмове.
След това кръглото му око се отмести и се вторачи в преходността.
ВУНДЕРБАР
Еленът Вундербар (На немски: чудесно.) вдигна глава от хранилката и спря да предъвква сеното. Едното му ухо се долепи до главата, другото се изостри напред.
— Мм — каза той, — я малко по-тихо всички. Другите също тъй спряха да дъвчат и вдигнаха по команда глави. В пълната тишина едно птиче изцвърка и хвръкна — от клонката се посипа снежец.
— Хруп, хруп, нищо определено не чувам — каза еленът и глътна ароматната, топла от устата му каша.
Стадото сведе глави към сеното и всички започнаха да повтарят успокоени: „Хруп, хруп, хруп… Нищо особено не се чува.“
Едно младо еленче бе използувало момента и бутна муцуна напред между клечките на хранилката. Те бяха гладки и наклонени като снопени ритли.