Наследникът

— За вашето категорично не. Мислех, че в наши дни всички оставят известен резерв за промяна на мнението си. Неопределеността спасява човек от неприятни изживявания, ако все пак по-късно реши да промени мнението си.

— Колко време се пести обаче, ако човек знае точно какво иска и го каже.

Сабрина се отказа от тази тактика и попита:

— Наистина ли ще бъде толкова трудно да чуете какво има да ви каже тя?

— Трудно — не. Но определено — загуба на време.

Девойката се изчерви силно, тъй като си даде сметка, че тя самата също му губеше времето.

— Съжалявам. Трябваше да се досетя, че точно сега е нужно да си бъдете непрестанно у дома, че моментът не е подходящ да ви притесняваме по този повод. Тръгвам си. Приятен ден, Дънкан Мактавиш. Наистина ми беше приятно да ви видя отново.

— Почакайте!

Тя беше направила петнайсетина забързани крачки, опитвайки се да скрие своето смущение. Обърна се, без да е сигурна, че това, което бе чула, не е всъщност плод на собственото й въображение. Но той действително приближаваше към нея и тя установи, че има физиономията на човек, вкусил кисело грозде.

— Ще се срещна с нея при едно условие — заяви младежът.

Събеседницата му се изненада толкова, че успя да каже само:

— Разбира се. Какво е то?

— Да си приготвите багажа и да дойдете тук преди сервирането на вечерята.

Очите й се разшириха.

— Каните ме на вечеря?

— Каня ви на проклетото празненство, за цялото му времетраене, колкото и дълго да е то.

Тогава Сабрина се усмихна. Не успя да се сдържи. Той й се стори толкова тъжен, че му се налага да направи този компромис, за да постигне желанието си.

— Аз, ъъъ, няма нужда да си приготвям багажа. Живея малко по-нататък по пътя.

— Значи ще дойдете?

— Лелите ми ще трябва да дойдат с мен. Не мога да присъствам на такива събития, без да ме придружават.

— Доведете когото искате… освен нея.

Девойката кимна.

— Но вие ще се срещнете с нея нали? — Той кимна отривисто и тя додаде: — Кога?

— След един час. Но ако тя не дойде навреме, няма да я чакам. А по-късно вие ще ми обясните защо ми предавате молбата й.

Дънкан се обърна рязко и се върна в къщата. Напълно смаяна от резултата на своето посещение, Сабрина забърза към къщи, за да предаде добрата новина на своята приятелка. Дългът й беше платен. Изпитваше огромно облекчение, че всичко бе приключило и няма да бъде задължена да върши отново нещо толкова отвратително.

Беше вече преполовила пътя към хълма, където бе срещнала Дънкан, когато икономът на лорд Невил я догони.

— Каретата на лорд Невил ще ви вземе тази вечер — заяви задъхано той.

— Това не е необходимо — отвърна Сабрина. — Знаете, че имаме филиър.

— Да, госпожице, но според мен младият лорд иска да бъде сигурен, че ще дойдете.

Девойката се изчерви. Това със сигурност бе някакво безпочвено заключение на Джейкъбс, но й се стори доста приятно.