Джелсомино в Страната на лъжците
- Автор: Родари Джанни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Белчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джелсомино в Страната на лъжците». Краткое содержание книги:
Един генерал — по-войнствен от останалите — отишъл да говори направо с Джакомоне. При тази идея старият пират усетил как кръвта във вените му кипнала.
— Оръдия! — възкликнал той. — Разбира се, че оръдия. кораби, самолети, дирижабли. Кълна се в рогата на Велзевул, извикайте веднага Бананито при мен!
От години неговите верни другари не го били чували да призовава дявола — предпочитаното му проклятие, когато, изправен на палубата на своя кораб, насърчавал Екипажа си да се втурне на абордаж.
Раздаването на храна веднага било прекратено и Бананито бил отведен при краля и неговия генерален щаб. На стените били закачени огромни географски карти. Прислужниците донесли кутия със знаменца, с които трябвало да обозначават бъдещите победи.
Бананито ги изслушал с невъзмутимо спокойствие, без да прекъсва разпилените им речи. Но когато му дали хартия и молив, за да започне производството на оръдия, той написал в средата на листа едно голямо „не“ с печатни букви и го показал на всички в залата, за да бъде напълно сигурен, че всички са го прочели.
— Слушайте, господа — казал им той, — ако искате едно хубаво кафе, за да ви се избистрят мислите, готов съм да ви го приготвя за по-малко от минута. Ако искате да отидете на лов за лисици, ще ви нарисувам коне от най-чиста порода, но тези оръдия трябва да ги забравите. От мен никога не ще ги получите!
Вдигнал се страшен шум. Всички викали в един глас и блъскали с юмруци по масата. А Джакомоне, за да не го заболи ръката, заповядал на един от прислужниците да се приближи и стоварил тежкия си юмрук по гърба му.
— Главата, главата! — чували се викове. — Да му се отреже главата!
— Ето какво — казал най-сетне Джакомоне, — вместо да му отрежем главата, да му дадем време да промени решението си. Струва ми се, че този човек, може би защото е гений, е малко луд. Да го вкараме за някой и друг ден в лудницата.
Придворните били недоволни от това, че решението било много великодушно, но знаели, че Джакомоне не искал да се откаже от мисълта за косата и се успокоили.
— През това време — продължил Джакомоне — не трябва да му се разрешава да чертае и да рисува!
Така и Бананито завършил в лудницата, в отделна килия, без хартия и молив, без бои и четки. Стените били облицовани и Бананито просто трябвало да се примири поне за момента да не създава други шедьоври, ако не искал да рисува със собствената си кръв.
Той се излегнал на нара с ръце зад врата и се загледал в снежнобелия таван. Пред очите му се редели една след друга прекрасни картини, на които той искал да даде живот веднага щом излезе от лудницата. А че ще излезе, в това не се съмнявал нито за миг. И имал право, тъй като вече имало кой да се погрижи за неговото спасение. Името му сигурно вече ви е на върха на езика: Дзопино!
Дзопино в края на главата
Залепва се отново на стената
Когато в къщата на Бенвенуто, където Джелсомино лекувал коляното си, станало известно, че Бананито е назначен за министър, Дзопино решил да отиде и да му връчи петиция за освобождаването на леля Панокиа и Ромолета. За съжаление обаче той стигнал в двореца, когато властта на Бананито била вече залязла.
— Ако искаш да видиш Бананито — казали му пазачите насмешливо, — трябва да отидеш в лудницата. Но кой знае дали ще те пуснат там, освен ако и ти не си луд…
Дзопино дълго се колебал дали да се престори на луд, или да се опита да влезе в лудницата по друг начин.
— Слушайте, мои крачета, на вас се доверявам! Сега сте четири и ще се изморявате по-малко, когато се катерите по зидовете.
Лудницата била мрачно квадратно здание, прилично на замък, заобиколено с ров, пълен с вода. Дзопино бил принуден да се примири с обстоятелството, че трябва да направи една баня: хвърлил се във водата и преплувал рова, покатерил се по зида и се вмъкнал в първия отворен прозорец, който бил прозорецът на кухнята. Всички готвачи и прислужници били отишли да спят, с изключение на момчето, което миело пода и което викнало:
— Пссст! Коте мръсно! Не знаеш ли, че тук няма отпадъци?
Нещастното момче винаги било толкова гладно, че изяждало без остатък всички отпадъци до последната рибена кост. И в желанието си да прогони котето колкото може по-скоро, за да не би да му отнеме нещо от храната, отворило му една врата, която водела към дълъг коридор. Вляво и вдясно, докъдето стигал погледът, били разположени килиите на лудите или по-точно — на затворниците, тъй като те не били луди, но тяхната вина се състояла в това, че казали по някоя истина и имали нещастието да бъдат чути от хората на Джакомоне.