НЯКОЙ ПОЧУКА НА ВРАТАТА. Стоях в средата на апартамента с ръце на кръста. Бяха минали три месеца от новогодишната нощ и вече почти не си спомнях гледачката и последвалите необичайни събития.
На вратата продължаваше да се чука настойчиво. Нанесох още малко яркосиньо на огромната картина пред мен и топнах четката в бурканчето с ленено масло. Бях оставила прозореца отворен, за да проветря, но клиентът ми, „Кон Едисън“, изглежда, гореше боклук под самите ми прозорци. Рамките бяха вече почернели от сажди.
Докато се отправях към антрето, си казах, че изобщо не съм в настроение за гости. Запитах се защо портиерът не ми е звъннал отдолу, както би трябвало, за да ми съобщи, че идва нахалникът, който сега блъскаше по вратата ми. И без това седмицата ми беше напрегната. Опитвах се да приключа работата си с „Кон Едисън“ и часове наред се карах и с управата на сградата, и с различни фирми за вещи на склад. Заминаването ми за Алжир предстоеше.
Визата бе излязла. Обадих се на всичките си приятели. Предстоеше ни раздяла от близо цяла година. Само с един от тях не успявах да се свържа, той се оказа тайнствен и недосегаем като Сфинкса. Нямаше начин да знам колко отчаяно ще се нуждая от помощта му във връзка със събитията, които предстояха съвсем скоро.
Докато минавах през антрето, се погледнах в едно от огледалата на стената. Гъстата ми рошава коса бе оплескана с яркочервена боя, на носа ми имаше виненочервено петно. Обърсах го с опакото на ръката, отрих длан в свободно пуснатата риза и панталоните, които слагах, докато рисувам. След това отворих.
На прага, облечен в смешната си тъмносиня униформа със смешни еполети, които без съмнение сам си бе избрал, стоеше портиерът на сградата Бозуел, вдигнал гневно юмрук.
— Извинете, госпожо — изсумтя той, — но бледосин корниш отново е блокирал алеята към входа. Както знаете, гостите трябва да оставят алеята пред входа свободна заради доставките…
— Защо не ми звънна по домофона? — прекъснах го ядосана аз. Отлично знаех за чия кола ми говори.
— Домофоните не работят вече цяла седмица, госпожо…
— Ами защо не си ги оправил, Бозуел?
— Аз съм портиер, госпожо. Не се занимавам с поддръжката. Има си човек за това. Портиерът се занимава с гостите и се грижи да не влизат…
— Добре. Добре. Просто я изпрати горе. — Един-единствен човек в Ню Йорк караше небесносин корниш и това бе Лили Рад. Тъй като беше неделя, бях сигурна, че Сол е зад волана. Той можеше да премести колата, докато тя виси горе при мен, за да ме дразни. Само че Бозуел продължаваше да ме гледа мрачно.
— Проблемът е в едно дребно животно, госпожо. Гостенката ви настоява да внесе въпросното животно в сградата, въпреки че й бе казано неведнъж…
Оказа се прекалено късно. Пухкава топка се стрелна по коридора откъм асансьорите. Устреми се право към апартамента ми, профуча покрай нас с Бозуел и се скри вътре. Животинчето не бе по-голямо от бърсалка за прах и пролайваше пискливо, докато се мяташе по пода. Мъжът пред мен ме погледна с нескрито отвращение и не каза нищо повече.
вернуться
13
„Опустошената земя“. „Игра на шах“. Прев. Владимир Свинтила. „Захарий Стоянов“, 2002 г. — Б.ред.
