Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
През изминалия час той се бе наслаждавал на необикновеното удоволствие да бъде сам със стадото. Всички други деца ги бяха повикали по една или друга причина, но него никой не го бе потърсил, а това го правеше най-щастливия мечтател. Ако има късмет, може да не се връща чак до тъмно, а до залез имаше още няколко часа.
Тъкмо стоеше насред голямото стадо, отдаден на мечтата да притежава такова едно стадо, наподобяващо голям сбор на воини, които никой не би посмял да предизвика, когато изведнъж долови, че нещо се движи по земята.
Беше огромна змия. Някак си се бе залутала сред тези тъпчещи копита и се виеше в отчаяно търсене на изход.
Смеещия се обичаше змиите, а тази със сигурност беше достатъчно голяма и стара, за да бъде баба. Баба в беда. Той се плъзна от удобната люлка, каквато представляваше гърбът на коня с намерението да хване старицата и да я изведе от това опасно място.
Не беше лесно да застигнеш змията. Движеше се много бързо и гъсто скупчените кончета все повече притискаха момчето. Той неуморно се провираше под шиите и коремите им и единствено твърдата решимост да помогне, му даваше сили да държи под око виещото се по земята жълто тяло.
Всичко свърши благополучно. Някъде почти накрая на стадото грамадната змия намери дупка, в която да се мушне и единственото, което Смеещия се успя да зърне, бе опашката и в момента, когато изчезваше под земята.
Докато стоеше над дупката, няколко коня изцвилиха и Смеещия се забеляза как наостриха уши. Видя как всички глави изведнъж се обърнаха в една и съща посока.
Бяха видели нещо да се приближава.
По тялото на момчето премина тръпка и само за миг радостта, че е сам, се обърна срещу него. Страхуваше се, но се придвижваше смело напред, снижен сред конете. Те не се бяха уплашили, а това го караше да се чувства малко по-уверен. Все пак обаче се оглеждаха с обичайното си любопитство и момчето внимаваше да не издаде и звук.
Спря, когато на двайсет-трийсет метра профуча кон. Не можа да види добре, защото нямаше добра видимост, но бе убеден, че е видял и краката на ездач.
Надигна се бавно и надзърна иззад гърба на един кон. Всеки косъм по главата на Смеещия се настръхна. В главата му избухна взрив и сякаш зажужаха пчели. Устните му замръзнаха, погледът също. Дори не мигваше. Никога не бе виждал такова нещо, но съвсем точно разбра какво е то. Бял човек. Бял войник с кръв по лицето. И пред него имаше някой. Това беше онази странната, Вдигналата юмрук. Изглежда беше ранена. Ръцете и краката и бяха обвити в някакъв смешен плат. А може и да бе мъртва.
Когато минаваше край него, конят на белия войник препусна в галоп. Бяха се насочили право към селото. Вече беше твърде късно да тича напред и да вдига тревога. Смеещия се потъна отново в стадото и започна да си пробива път към средата. Това щеше да му донесе неприятности. Какво ли можеше да направи? Момчето не бе в състояние да мисли трезво, главата му бръмчеше като кошер. Ако не беше толкова разтревожен, навярно по изражението на лицето му щеше да познае, че белият войник няма враждебни намерения. Нищо в държанието му не го подсказваше. Но единствените думи, които ечаха в главата на Смеещия се бяха: „Бял войник, бял войник!“
Изведнъж му хрумна, че може да има и други. Навярно из прерията има цяла армия брадатковци. И са съвсем близо.
С единственото намерение да изкупи собствената си небрежност, Смеещия се издърпа върбовата юзда, която беше преметната през врата му надяна я през главата на едно якичко конче и колкото се може по-тихо го изведе от стадото.
После подскочи, шибна коня и го подкара в галоп в обратна на селото посока, след което започна внимателно да изучава хоризонта в търсене на някакъв признак за наличието на бели войници.
2.
Лейтенант Дънбар все повече се изпълваше с възторг. Това стадо коне… Отначало му се стори, че прерията се движи. Никога не беше виждал чак толкова много коне. Шестстотин, а може би и седемстотин. Такава грандиозна картина, че му се искаше да спре и да погледа. Но не можеше, В ръцете си държеше жената.
Справи се отлично. Дишаше равномерно, а и кървенето не бе обилно. Освен това бе изключително кротка. Макар и съвсем лека, от тежестта и страхотно го болеше гърбът. Носеше я вече повече от час и сега, когато наближаваха, лейтенантът нямаше търпение да стигнат. Съдбата му щеше да се реши скоро и това още повече повдигаше тонуса му, но преди всичко той мислеше за чудовищната болка между плешките. Беше просто убийствена. Възвишението се снижаваше и с приближаването се виждаха как участъци от потока пресичат прерията, после краищата на нещо, а след това, като стигна до билото на склона, пред очите му изникна селището, също както предната нощ пред очите му бе изплувала луната.