Амулетът на лудия бог
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амулетът на лудия бог». Краткое содержание книги:
Книга втора от „Легендата за руническия жезъл“ има същото качество, както и първата — да те кара понякога да се замислиш.
— Отново войници на Тъмната империя! — извика Хоукмун.
Но Рицаря в Мрамор и Злато поклати глава.
— Това не е тяхна работа. Нито оръжията са техни, нито начинът.
— Тогава… кой? — прошепна с треперещ глас Оладан. — Култът?
Рицарят не отговори. Вместо това спря коня, скочи от седлото и се наведе над най-близкия труп. Останалите го последваха, като се озъртаха. Мъглата се спускаше все по-плътно и всички имаха усещането, че зад непрогледната й пелена се е спотаила някаква зла сила.
Рицарят посочи трупа.
— Всички са бивши членове на култа. Едни са работили неуморно, за да снабдяват замъка с храна. Други са живели в замъка.
— Значи са се били по между си? — попита д’Аверк.
— Може би, в известен смисъл — отвърна рицарят.
— Какво значи, в известен смисъл…? — поде Хоукмун, но подскочи стреснат от пронизителния писък, долетял иззад колибите. Четиримата извадиха оръжията си и застанаха в кръг, готови да отбият нападение от всички страни.
Ала когато очакваното нападение започна, видът на атакуващите бе толкова странен, та Хоукмун неволно сведе сабя.
Те връхлетяха между колибите, размахвайки саби и бойни секири. Облечени бяха в кожени ризници, с метални нагръдници, в очите им бляскаха свирепи пламъчета, зъбите им лъщяха злобно, а от устните им капеше пяна.
Но не това бе поразило Хоукмун и неговите другари. Онова, което ги изненада бе, че крещящите като обезумели войни, до една бяха жени и всичките — надарени с необичайна красота.
Докато заемаше отново отбранителна позиция Хоукмун откри, че търси сред лицата на нападателките познатият и любим лик — на Изелда. Но не го намери.
— Затова значи Лудия бог е искал да му карат момичета — изсумтя д’Аверк. — Но какво се крие зад всичко това?
— Нищо — той е само един перверзен бог — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато докато отбиваше устрема на първата нападателка.
Макар че се защитаваше отчаяно срещу ударите на подивелите жени, Хоукмун откри, че е невъзможно да премине в контраатака. Неведнъж му се отдаваше случай да прониже смъртоносно някоя от нападателките, но всеки път неволно задържаше удара си. Изглежда същата пречка срещаха и неговите приятели. В миг на кратък отдих той се огледа и внезапно му хрумна една мисъл.
— Ще отстъпваме бавно — извика той на другите. — Следвайте ме. Намислих как да ги победим — без да проливаме кръв.
Четиримата бавно отстъпиха назад, докато опряха в сушилните, на които бяха разпънати рибарските мрежи. Хоукмун заобиколи единия край и хвана с ръка мрежата, като не спираше да отбива атаките. Оладан се досети какво е намислил, дръпна другия край на мрежата, в този миг Хоукмун извика „Давай!“ и двамата захлупиха рибарската мрежа върху бясно удрящото женско войнство.
Мрежата ги покри плътно започна да се стяга, но някои от жените съумяха да я разсекат и отново се нахвърлиха върху тях.
Ала междувременно д’Аверк и Рицаря в Мрамор и Злато дотичаха с нова мрежа и я хвърлиха върху малкото успели да се измъкнат от първата. Хоукмун и Оладан запратиха трета мрежа върху втората и накрая жените-нападателки се оказаха здраво овързани, докато противниците им имаха възможност да ги обезоръжат, без да се излагат на особена опасност.
Хоукмун вдигна задъхан цял наръч от саби и ги запрати в езерото.
— Вече започвам да се съмнявам, че този Луд бог е изгубил разсъдъка си. Трябва да призная, че добре подготвени и обучени, жените-войни разполагат с известни преимущества в двубоя с мъже. Обзалагам се, че всичко това е само част от някакъв по-голям замисъл…
— Да не искаш да кажеш, че с парите от пиратството Лудия бог възнамерява да създаде голяма завоевателна армия от жени? — попита Оладан.
— Така изглежда — присъедини се към тях д’Аверк. — Но защо ли жените са избили жителите на селото?
— Ще узнаем, когато стигнем замъка — рече Рицаря в Мрамор и Злато. — А сега… — той млъкна, защото в този миг част от мрежата се скъса и една от жените се втурна към тях, вдигнала закривени нокти пред себе си. Д’Аверк я сграбчи и я вдигна във въздуха, докато жената продължаваше да рита и да се съпротивлява. Оладан скочи до него, замахна с дръжката на сабята и я халоса по тила.
— Тази гледка е в състояние да потресе един истински кавалер — заяви д’Аверк докато полагаше отпуснатото тяло на момичета на земята. — От друга страна, скъпи приятелю Оладан, мисля, че ти откри най-безболезнения начин да се справим с тази малка неприятност — при тези думи д’Аверк приближи купчината овързани момичета и се зае систематически да ги удря по главите. — Поне не се налага да ги убием — както несъмнено щяха да постъпят те с нас. Какво изключително благородство, нали?