Равноденствие

Едната стена на стаята беше от стъкло. Зад нея се виждаха работните помещения на другите служители в управлението — там по стените висяха всякакви карти и диаграми. Работеха компютри, светеха екрани, по бюрата седяха униформени и цивилни полицаи, едни загледани в екраните, други с кафе в ръка, трети облегнати назад в столовете си, с крака върху бюрата. Някои разговаряха оживено с колегите си, преглеждаха документи, пишеха в бележници, щракаха по клавиатури или говореха по телефона.

Беше 19:45, но тази сцена явно можеше да се наблюдава по всяко време на денонощието. Беше светло, шумно и кипеше усилена дейност. Без значение кой е градът, полицейските участъци, както Лора знаеше от личен опит, никога не спят.

Почти се сепна, когато осъзна, че Мънро и Филип са вперили поглед в нея.

— И така, госпожо Нивън — започна Мънро, забил черните си настойчиви очи в нея. — Твърдите, че разполагате с информация, която ще подпомогне моето разследване.

Гласът му издаваше само малка част от скептицизма и раздразнението, които Лора беше сигурна, че изпитва. Беше срещала хора като него, дори твърде често. Мънро беше типичен представител, британски еквивалент на коравите американски ченгета, с които бе работила като криминален репортер. Мъжете като главния инспектор не се поддаваха на женските оръжия, които тя иначе така успешно използваше в мъжка компания, и не се впечатляваха от таланта й да убеждава и да постига своето, който при други обстоятелства й вършеше чудесна работа. От друга страна обаче тя ясно съзнаваше, че хората като Мънро са най-добрите полицаи. Те всички сякаш нямаха личен живот или емоционални проблеми, нищо, което да ги направи уязвими или да ги отклони от непосредствената задача.

— Да — отвърна Лора. — И мисля, че е важна.

— Слушам ви.

Лора погледна Филип, за да се увери, че не е размислил относно идеята да разкажат цялата история на полицията, и започна да обяснява какво е открила, какво е показало търсенето в almanac.com и какво се очаква да се случи, а именно — петорен съвпад. Главният инспектор запази безизразното си изражение, само от време на време леко смръщваше чело, за да покаже, че въобще я слуша. Когато Лора свърши, той се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Ръкавите на сакото му се вдигнаха нагоре — изглеждаха толкова тесни, сякаш всеки момент ще се пръснат.

— Астрология.

Тази единствена дума излезе от устата му със закръглените гласни, характерни за графствата около Лондон, така че „о“-то прозвуча като ехо в кух дъб. Мънро заби поглед в тавана.

— Знам какво си мислите. Признавам, че звучи малко… странно… да кажем, но…

— Смятате, че нашият убиец действа по график, начертан от звездите, някакъв луд, който убива по внимателно подготвен план?

— Да.