Нежни урагани
- Автор: Робертс Нора
- Серия: quinn brothers #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Даниела Кьорчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежни урагани». Краткое содержание книги:
— Ще се наложи да те натупам по-късно — заяви с театрален шепот. — Когато няма свидетели.
— Ще ти се! — Зачервено от удоволствие, момчето намести здраво шапката на главата си и се престори на разсеяно. — Някои от нас ще бачкат днес.
— А някои няма.
— Мислех, че ще идваш с нас — обърна се Сибил към Сет. — Би ли искал?
— Тук аз съм само един роб. — Той отправи изпълнен с копнеж поглед към лодката, след това сви рамене. — Трябва да правим корпуса. Освен това красавецът сигурно ще я преобърне.
— Умник! — Филип посегна към него, но Сет се измъкна през смях.
— Надявам се, че знае да плува! — извика и побягна.
Когато младият мъж отново се извърна към Сибил, тя хапеше долната си устна.
— Няма да я преобърна.
— Ами… — Сибил стрелна с очи лодката. Изглеждаше ужасно малка и нестабилна. — Мога да плувам, така че предполагам всичко е наред.
— Господи, това хлапе се опитва да унищожи репутацията ми. Карал съм лодка повече години, отколкото братчето ми е живяло.
— Не му се сърди.
— А?
— Моля те, не му се сърди. Сигурна съм, че просто се шегуваше с теб. В никакъв случай не искаше да прояви неуважение.
Филип остана загледан в нея. Беше пребледняла, а ръката й нервно извиваше тънката златна верижка, която носеше на врата си. В гласа й се долавяше уплаха.
— Сибил, изобщо не му се ядосвам. Просто се шегувахме. Отпусни се! — Озадачен, леко потърка страната й. — Заяждането е само начин да покажем привързаността си.
— О! — възкликна едновременно с облекчение и със смущение. — Предполагам това е, защото никога не съм имала братя.
— Те щяха да се заемат със задачата да превърнат живота ти в ад. — Наведе се и леко докосна устните й със своите. — Това е традиция.
Стъпи в лодката и протегна ръка. След кратко колебание тя му подаде своята.
— Добре дошла на борда.
Палубата се разклати под краката й.
— Благодаря. Имам ли някаква задача?
— Засега седни, отпусни се и се наслаждавай.
— С това ще се справя.
Поне така се надяваше. Седна на една от тапицираните пейки и здраво се вкопчи в нея, след като Филип отиде да освободи въжето. Всичко ще мине добре, уверяваше се сама. Ще бъде забавно.
Нали го видя как доплава до пристанището, или дока, или както там го наричаха? Изглеждаше много опитен. Дори малко самонадеян, би казала, по начина, по който оглеждаше хотела, докато я видя да стои на балкончето й.
Имаше някаква глупава романтика в това, каза си сега. Как се носеше с лодката по блесналата на слънцето вода, как се оглежда за нея, как я забелязва. После леката усмивка и помахването. И ако сърцето й леко подскочи, това бе съвсем разбираема и човешка реакция.
В края на краищата колко беше привлекателен с избелелите дънки и чистата тениска, ослепително бяла като платната, със златистите коси и приятно загорелите рамене с гладки мускули. Коя жена не би усетила тръпка пред перспективата да прекара няколко часа насаме с мъж, който има външността на Филип Куин?
И умее да целува като Филип Куин.
Беше обещала да не мисли повече точно за това. Предната вечер той й разкри това си умение.
Сега внимателно потегли с лодката със спуснати платна, за да я отдалечи от кея. Сибил намери известна сигурност в тихото бръмчене на двигателя. Всъщност предполагаше, че не е чак толкова по-различно от кола. Това превозно средство просто се движи по вода.
Нито пък бяха сами. Ръцете й престанаха да стискат така силно пейката, докато наблюдаваше как другите лодки се плъзгат и отминават. Видя някакво момче, което със сигурност не беше по-голямо от Сет, да се качва в малка лодчица с триъгълно червено платно. Щом е безопасно за деца, тя също ще успее да се справи.
— Вдигаме платната.
Извърна глава и се усмихна разсеяно към Филип.
— Какво каза?
— Гледай!
Премина грациозно по палубата, като нагласяваше въжетата. После изведнъж платната се вдигнаха, изплющяха на вятъра, издуха се. Сърцето й за миг спря да бие, после препусна лудо и пръстите й още веднъж се впиха в пейката.
Не, излъгала се е, сега го разбираше. Нямаше нищо общо с кола. Беше примитивно, красиво и вълнуващо. Лодката вече не изглеждаше малка или нестабилна, а мощна и малко опасна. И вълнуваща като мъжа, който я управляваше.
— От тук изглежда прекрасно. — Макар че продължаваше да стиска здраво пейката, тя се усмихна към Филип. — Винаги ми изглеждат красиви, когато ги наблюдавам от прозореца, но е направо прекрасно да видиш платната отдолу.
— Седиш — подхвърли той, докато поемаше кормилото — и се възхищаваш, но не мисля, че си се отпуснала.