Глинени крака
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #19
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Глинени крака». Краткое содержание книги:
Есенните мъгли пълзят из Анкх-Морпорк, а градската стража издирва престъпник, когото никой не е виждал. Може би големите знаят нещо. Но тези невъзмутими глинени човеци, които се трудят денем и нощем, без никому да навредят, изведнъж са започнали да се самоубиват…
И Стражата си има предостатъчно свои проблеми. Върколакът в нея страда от сериозни затруднения преди пълнолуние. Ефрейтор Нобс се сдушава с тузарите на града, а в току-що постъпилото на служба джудже нещо не е наред, ако се вгледаш зорко — то носи грим и обици. Кому да се довериш, когато разярени тълпи излязат на улицата, заговорници плетат паяжините си, а всички улики те подвеждат да се изложиш?
Посред нощ сър Самюъл Вайс, Командирът на Стражата, изведнъж открива, че истината май се е стаила в думите, които пълнят нечии глави.
Една смразяваща история за отрова и грънци!
— Да речем, че имам… особени дарби — нерешително промълви Ангуа.
Дребнодупе започна да търка разсеяно една колба.
— Не проумявам защо толкова се тревожиш — продължи Ангуа. — Мислех си, че джуджетата бездруго едва забелязват разликата между мъже и жени. Половината, които домъкваме тук по член 23, са от женски пол, поне аз го знам. Тъкмо тях укротяваме най-трудно…
— А какъв е този член 23?
— „Налитане с диви викове в пияно състояние с намерение да отсечеш краката на хората през коленете“ — веднага изрецитира Ангуа. — По-лесно е да ги записваме по номера в протоколите. Виж какво, в този град много жени биха искали да си подредят живота по джуджешки. Иначе какъв избор имат? Сервитьорки, Гилдията на шивачките или съпруги. А ти например можеш да вършиш всичко, което правят мъжете…
— Да де, стига да върша само онова, което правят мъжете — възрази Дребнодупе. Ангуа се запъна.
— О… Ясно. Ха! Позната история.
— Не умея да въртя брадва! — завайка се Веселка. — Страх ме е да се бия! И си мисля, че песните за злато са тъпотия! Мразя бирата! Дори не мога да пия като другите джуджета! Опитам ли се да излея цялата халба в гърлото си, всеки път почти удавям онези, дето са седнали зад мен!
— Да, сигурно е нужна особена ловкост — съгласи се Ангуа.
— А тук видях едно момиче да си върви по улицата и мъжете да подсвиркват подире му! И можете да носите рокли! Пъстри!
— Олеле… — Ангуа с мъка потисна смеха си. — И откога дамите от джуджешката общност се вълнуват от тези неща? Заблуждавах се, че сте много доволни от обичаите си…
— Лесно е да си доволна — мрачно вдигна рамене Дребнодупе, — когато не познаваш друг живот. Нищо им няма на панталоните-ризници, ако не си чувала за бельо!
— О, да… — смънка Ангуа.
Искаше да се настрои съчувствено и донякъде успяваше, но трябваше да стисне устни, за да не подхвърли: „Вие поне не подбирате такива дрехи, че да се разкопчават лесно с лапи.“
— Надявах се, че тук ще си намеря друга работа — жално нареждаше Веселка. — Сръчна съм с иглата и отидох да поразпитам в Гилдията на шивачките, а какво се оказа?!
Тя млъкна изведнъж и се изчерви.
— Мнозина допускат тази грешка в началото — успокои я Ангуа, изправи се и приглади униформата си. — Впрочем вече си направила впечатление на Командира Ваймс със способностите си. Според мен ще ти хареса при нас. Всеки в Стражата си има своите проблеми. Нормалните хора не стават полицаи. Ще свикнеш.
— Командирът Ваймс е малко… — притеснено подхвана Дребнодупе.
— Свестен е, когато е в добро настроение. Много му се пие, но напоследък не смее да близне. Нали си чувала какво казват? „Без една може, с една не може.“ Затова е толкова наежен. Вкисне ли се, ще започне да те настъпва по петите и ще ти крещи да се стегнеш.
— Ти обаче си нормална — смутено каза Веселка. — Допадаш ми.
Ангуа я погали по главата.
— Сега ти изглеждам такава, но като мине малко време, ще се увериш, че понякога съм същинска кучка… А, това какво е?
— Кое?
— Ами рисунката… С очите.
— Може да са две точици червена светлина — уточни добросъвестно Дребнодупе.
— Нима?
— Според мен са последното нещо, което отец Тубелчек е видял.
Ангуа се вторачи в черното квадратче и вдиша силно.
— Хм, пак ли?!
— Какво има? — стресна се Веселка.
— Откъде се носи тази миризма? — рязко попита Ангуа.
— Не е от мен! — побърза да отрече джуджето. Ангуа сграбчи малък плосък съд от масичката и го подуши.
— Аха! Същото като в музея! Откъде е?
— Най-обикновена глина. Беше пръсната по пода в стаята, където са убили стария жрец. Вероятно е паднала от нечия подметка.
Ангуа разтри малко глина между пръстите си.
— Трябва да е грънчарска глина — обясни джуджето. — И в Гилдията я използвахме. Нали се сещаш? За тигели и тям подобни. А съдейки по вида на тази, някой се е опитал да я опече, но не е налучкал подходящата температура. Нали виждаш как се рони?
— Грънци… — разсеяно промърмори Ангуа. — Познавам един грънчар…
Пак се загледа в рисунката на духчето от иконографа. „Само това не! Дано не е някой от тях…“
И двете крила на парадния вход в Хералдическата палата бяха широко отворени. Двамата нисши хералди подскачаха развълнувано около тръгващия си ефрейтор Нобс.
— Ваше превъзходителство удовлетворен ли е от посещението си при нас?
— Гнгн — изгъгна Ноби.
— Ако можем да ви бъдем полезни с още нещо?…
— Гнгн.
— Каквото се сетите?…
— Гнгн.
— Съжаляваме за случката с ботушите ви, ваше превъзходителство, но нашият хералдически змей е болнав. Когато изсъхне, лесно се изчетква.