Лолита [bg]

А сега, скъпи мой, най-скъпи мой, mon cher, cher Monsieure, вие прочетохте това; сега вече знаете. Затова ще ви помоля веднага да си стегнете багажа и да заминете. Заповядва ви вашата хазайка. Заминавайте! Вън! Departez! Ще се върна довечера, ако карам с осемдесет мили, на час — без да катастрофирам (впрочем кого ли го засяга?) и не искам да ви заваря. Моля ви, моля ви, заминете веднага, още на момента, дори не четете тази смешна бележка до края. Заминете. Сбогом.

Положението, mon chéri, е изключително просто. Разбира се, абсолютно ми е ясно, че не знача нищо за вас, съвсем нищо. О, да, на драго сърце бъбрите с мен (и се шегувате с мен, клетата); обикнахте гостоприемния ни дом, книгите, които ми харесват, чудесната ми градина и дори лудориите на шумната ми дъщеря; но аз за вас съм — нищо. Нали? Така е. Съвсем нищо. Но, ако след моето „признание“ решите като европеец и мрачен романтик, че съм достатъчно привлекателна, за да се възползувате от писмото и да изкарате една „авантюра“ с мен, знайте, че това ще бъде престъпно — дори по-престъпно от насилие спрямо отвлечено дете. Знаете ли, любими, ако ли решите да останете, ако ли ви заваря тук (което, разбира се, няма да се случи, затова мога така да си фантазирам), самият факт на оставането ви може да бъде изтълкуван в единствен смисъл: че за мен искате да станете същото, каквото искам да бъда аз за вас — спътник в живота, — и че сте готов да съедините завинаги живота си с моя и да бъдете баща на моето момиченце.

Оставете ме още мъничко да бълнувам и да бленувам, мой скъпоценни; зная, вече сте скъсали това писмо и късчетата (нечетливо) са във водовъртежа на клозета. Мой скъпоценни, mon très, très cher, каква планина от любов въздигнах за теб през този магьосен месец юни! Зная колко сте сдържан, до каква степен сте „британец“. Може би вашата старовремска затвореност, вашето чувство за приличие ще бъде шокирано от прямотата на нещастната американка. Вие, който скривате най-мощните си пориви, ще ме сметнете за безсрамна нахалница, задето тъй широко разтварям своето клето ранено сърце. Предишните години съм изживяла немалко разочарования. Мистър Хейз беше прекрасен човек, уравновесен и пълноценен, но уви, беше двайсет години по-голям от мен, така че — но да не клюкарстваме за миналото. Скъпи мой, любопитството ти сигурно е напълно задоволено, ако си пренебрегнал молбата ми и си дочел това писмо до горчивия му край. Впрочем няма значение. Унищожи го — и си замини. Не забравяй да оставиш ключовете си на масата в стаята. И поне някакъв адрес, за да върна дванайсетте долара, които си предплатил за втората половина на този месец. Сбогом, скъпи мой. Моли се за мен — ако се молиш някога.