Камера помътняла
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камера помътняла». Краткое содержание книги:
— Какво е станало с гласа ти?
— Настинала съм. От течението.
— Трябва да…
— Ако отида на доктор — каза тя, — той ще разбере, че се друсам. Не мога да отида.
— Докторът изобщо не го е грижа за това.
— Разбира се, че го е грижа. — Тя се заслуша. Дочу се бученето на кола, неравномерно и силно. — Това колата на Дан ли е? Червен форд „Торино–79“?
Арктър погледна през прозореца към разбития паркинг и видя как някакво раздрънкано червено „Торино“ спира, изпускайки от аспусите си черен дим. Вратата откъм шофьора се отвори.
— Да.
Кимбърли заключи вратата с двете допълнителни ключалки.
— Сигурно си е взел ножа.
— Имаш ли телефон?
— Не.
— Трябва да имаш.
Момичето сви рамене.
— Той ще те убие — каза Арктър.
— Не и сега. Нали ти си тук?
— По-късно, когато си тръгна.
Кимбърли седна и отново сви рамене.
След няколко секунди те чуха стъпки отвън и после почукване на вратата. После Дан й изкрещя да отвори. В отговор тя му извика, че не е сама.
— Добре — развика се Дан истерично. — Тогава ще ти срежа гумите.
Той се затича надолу. Арктър и момичето погледнаха през счупения прозорец и видяха как Дан Манчър — мършав, късо подстриган, приличащ на гей тип — наближава колата й, размахвайки ножа си. Продължаваше да вика, сигурно всички наоколо го чуваха:
— Ще ти срежа гумите, шибаните гуми. И после ще те убия, мамка му!
Наведе се и сряза едната гума на стария „Додж“ на момичето, после отиде при другата и сряза и нея.
Кимбърли внезапно се хвърли към вратата на апартамента и като обезумяла започна да отключва всичките ключалки.
— Трябва да го спра! Той ще среже всичките ми гуми! Колата ми не е застрахована!
Арктър я хвана:
— Моята кола също е там. — Разбира се, той не носеше пистолета си, а Дан беше с нож и беше напълно неконтролируем. — Гумите не са толкова важни…
— Моите гуми! — Момичето крещеше и се мъчеше да се отскубне.
— Той иска да направиш точно това — рече Арктър.
— На долния етаж — задъхвайки се, каза Кимбърли. — Съседите имат телефон, можем да телефонираме на полицията. Пусни ме!
Изведнъж тя напъна с неочаквана сила, отскубна се и успя да отвори вратата.
— Отивам да се обадя на полицията. Моите гуми! Едната от тях е нова!
— Идвам с теб.
Арктър се опита да я хване за рамото, но тя хукна надолу по стълбите и той едва успя да я настигне. Вече бе стигнала до съседския апартамент и чукаше на вратата:
— Отворете, моля! — извика момичето. — Моля ви, трябва да се обадя на полицията! Моля ви, пуснете ме да се обадя на полицията!
Арктър застана до нея и почука:
— Трябва да използваме телефона ви — каза той. — Важно е.
Вратата се отвори и се показа възрастен човек със сив пуловер, смачкани официални панталони и вратовръзка.
— Благодаря — каза Арктър.
Кимбърли го избута навътре, изтича до телефона и набра номера. Арктър остана пред вратата, очаквайки Дан да се появи. Не се чуваше никакъв звук, освен приглушения говор на Кимбърли по телефона: някаква измислена история за скандал заради чифт обувки, струващи седем долара.
— …Той каза, че са негови, защото му ги подарих на Коледа — бърбореше тя, — но те са мои, защото аз ги купих. И после той се опита да ги вземе и аз ги разпорих отзад с отварачка за консерви, и тогава той…
Тя млъкна за момент, след това кимна:
— Добре, благодаря. Ще го задържа.
Възрастният човек се беше вторачил в Арктър. В съседната стая възрастна дама с басмена рокля ги наблюдаваше безмълвно, лицето й беше вцепенено от страх.
— Сигурно не ви е леко — каза Арктър на възрастните хора.
— Така е през цялото време — отвърна мъжът. — Слушаме ги по цяла нощ, нощ след нощ. Той постоянно я бие и крещи, че ще я убие.
— Трябва да се върнем в Денвър — обади се възрастната дама. — Казах ти, че трябва да се върнем в Денвър.
— Ужасни побоища — продължи мъжът. — И трошене, и крясъци…
Той не откъсваше от Арктър своя поглед, изпълнен с молба за помощ или може би с разбиране.
— Отново и отново, никога не спира, а после, което е още по-лошо, всеки път…
— Да, кажи му — подкани го възрастната жена.
— И което е още по-лошо — продължи старецът с достойнство, — всеки път, когато излизаме, до магазина или да пуснем писмо, ние стъпваме сред… знаете, това, което оставят след себе си кучетата.
— Кучешки лайна! — каза възрастната дама с възмущение.
Местната полицейска кола се появи скоро. Арктър даде свидетелските си показания, без да се идентифицира като полицейски служител. Ченгето записа думите му и се опита да разпита и Кимбърли, като подала оплакването, но в нейното бърборене нямаше никакъв смисъл — тя продължаваше да разправя как е купила чифта обувки, колко много значат те за нея. Полицаят, седнал с подложен върху папката си лист хартия, хвърляше към Арктър студени погледи, които изобщо не бяха дружелюбни. Най-накрая ченгето посъветва Кимбърли да си вземе телефон и да звъни, ако заподозреният се върне и започне отново да създава проблеми.