По-малката сестра
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По-малката сестра». Краткое содержание книги:
Нищо не отговорих. Той се подпря с две ръце на бюрото и много бавно се надигна, без да откъсва очи от пистолета, който побутвах леко заедно с попивателната.
— Задръжте парите — каза. — Хайде, Алфред.
И като се обърна, излезе с твърда стъпка от кабинета ми.
Алфред го проследи косо с поглед, който прехвърли рязко върху парите. Огромният пищов отново се появи изневиделица в дясната му ръка. Приближи се отривисто, като змиорка. Насочи дулото срещу мен и посегна с лявата ръка към банкнотите, които изчезнаха в джоба му. Ухили ми се самодоволно, хладно и безизразно и си тръгна, без да си даде сметка нито за част от секундата, че и аз държах пистолет.
— Хайде, Алфред — остро подвикна дебелият от другата стая.
Наркоманчето се плъзна навън и го изгубих от поглед. Външната врата се отвори и затвори. В коридора отекнаха стъпки. Аз седях и премислях разговора, опитвах се да реша дали беше пълна идиотщина или нов начин за сплашване.
След пет минути звънна телефонът. Приятен плътен глас.
— Още нещо, мистър Марлоу. Сигурно познавате Шери Балу?
— Не.
— Не сте чували за Шеридан Балу? Големият импресарио? Няма да е зле да му се обадите някой път.
Помълчах известно време, преди да попитам:
— Той ли е нейният импресарио?
— Не е изключено. — Джоузеф Тоуд също помълча. — Дано ви е ясно, мистър Марлоу, че ние с вас сме само дребни риби. Нищо повече. Дребни риби. Някой искаше да разбере нещо повече за вас. Това изглеждаше най-лесният начин. Сега вече не съм толкова убеден.
Не отговорих. Той затвори. Почти веднага телефонът иззвъня отново. Прелъстително гласче попита:
— Ти май не ме харесваш, амиго?
— Харесвам те, как да не те харесвам. Само престани да ме занасяш.
— Аз съм у дома, в Шато Берси. И съм много самотна.
— Повикай си някой кавалер.
— Но моля те! Така не се говори. Става дума за нещо много важно.
— Не се и съмнявам. Едва ли обаче ми влиза в работата.
— Оная уличница… Какво ти наговори за мен?
— Нищо. Е, може да те е нарекла мексиканска курва, но ти надали ще обърнеш внимание на такава дреболия.
Това я развесели. Сребристият кикот дълго оглася ухото ми.
— Голям си шегобиец, нали? Но тогава още не знаех, че си детектив. А разликата е голяма.
Бих могъл да й разправя надълго и нашироко колко греши, но казах само:
— Стана дума за някаква работа. Каква е тя, ако пак не ме занасяш?
— Искаш ли да спечелиш пари? Много, много пари?
— Без да ме застрелят ли? Чух как затаи дъх.
— Si — рече замислено. — И това не бива да се забравя. Но ти си толкова смел, толкова едър, толкова…
— Ще бъда в кабинета си утре в девет часа, мис. Сутрин съм далеч по-храбър. А сега, ако ме извиниш…
— Среща ли имаш? Хубава ли е? По-хубава от мен?
— За бога! От време на време не мислиш ли и за нещо друго, освен за това?
— Върви по дяволите, миличък. И ми тресна телефона.
Изгасих лампите и си тръгнах. Към средата на коридора насреща ми се зададе някакъв човек, който гледаше номерата на стаите. В ръцете си държеше плик. Така че трябваше пак да се върна в кабинета и да го прибера в сейфа. Междувременно телефонът иззвъня.
Оставих го да си звъни. За днес ми стигаше. Вече не ми пукаше. Ако ще да е Савската царица в прозрачно неглиже — или без него. Толкова бях уморен, че нищо не ме интересуваше. Усещах главата си като кофа, пълна с мокър пясък.
Бях стигнал до вратата, а тон все звънеше. Нямаше как. Наложи се да се върна. Инстинктът е по-силен от умората. Вдигнах слушалката.
— Ах, мистър Марлоу — изчурулика Орфамей Куест. — Откога ви звъня! Толкова съм разстроена. Направо съм…
— Утре сутринта. Вече затварям.
— Моля ви, мистър Марлоу… Само защото си изтървах нервите…
— Утре сутринта.
— Трябва на всяка цена да ви видя! — Гласът и премина почти в писък. — Много е важно!
— Ъхъ…
Тя подсмъркна.
— Вие… ме целунахте…
— И по-добре ме целуваха… след това.
Реших да я пратя по дяволите. Заедно с всички жени.
— Орин ми се обади.
Това ми затвори за миг устата, после се изсмях.
— Вие сте една малка лъжкиня. Дочуване.
— Наистина ми се обади. По телефона. Същия, по който сега говоря… където съм отседнала.
— Добре. Тогава изобщо не ви трябва детектив. А дори да ви трябва, в собственото ви семейство има далеч по-добър от мен — аз дори не можах да разбера къде сте отседнали.