Неприятната професия на Джонатан Хоуг
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неприятната професия на Джонатан Хоуг». Краткое содержание книги:
Цялата работа бе толкова нелепа, така докрай невероятна, че Рандъл мислено си казваше, че не може да е действително. Той бе в ноктите на някакъв кошмар. Ако само успееше да се събуди, всичко щеше да се оправи. А това, че не можеше да се движи — то му се бе случвало и преди насън. Не след дълго се събуждаш от кошмара и откриваш, че завивките са се намотали около теб или че си спал, пъхнал две ръце под главата си. Опита се да прехапе език, за да може болката да го събуди, но това не помогна.
Последните думи на Стоулс рязко насочиха вниманието му към това, което ставаше наоколо, не защото ги разбра — макар че бяха изпълнени с ужас, той почти не долавяше смисъла им — а защото около масата премина вълна на одобрение и очакване.
Ръката на Синтия, свита в неговата, го притисна малко по-силно.
— Какво ли ще правят, Теди? — прошепна тя.
— Не знам, скъпа.
— Мъжът, разбира се — обади се Паркър.
Стоулс го погледна. Рандъл имаше чувството, че сам Стоулс бе имал същите планове… дявол знае какво си бяха наумили да правят… за мъжа, за него, допреди Паркър да го предложи. Тогава Стоулс отговори:
— Винаги съм благодарен за съветите ви. Те толкова много улесняват човека да разбере как точно трябва да постъпи. — И като се обърна към другите, той каза: — Пригответе жената.
„Сега — помисли си Рандъл. — Трябва да е именно сега!“ Мобилизирайки цялата воля, която притежаваше, той направи опит да се надигне от масата — да се изправи и да се бори!
По-добре да не бе правил това усилие.
Изтощен от него, той отпусна назад глава.
— Няма полза, малката — рече той отчаяно.
Синтия го погледна. Ако тя изпитваше някакъв страх, той бе стаен зад безпокойството, което проявяваше за него.
— Горе, главата, Умнико! — отвърна тя, като само загатна, че иска да усили натиска на ръката си.
Принтемпс стана пръв и се надвеси над нея.
— Това си е точно работа на Потифар — протестираше той.
— Потифар остави приготвено шише — отвърна Стоулс. — У вас ли е то, мистър Фипс?
Вместо отговор Фипс бръкна в куфарчето си и извади шишето. След кимване от страна на Стоулс той го подаде. Принтемпс го взе.
— А восъкът? — добави той.
— Заповядайте — отговори Фипс, като бръкна отново в куфарчето си.
— Благодаря, сър. Сега, ако някой махне този от пътя ни — докато говореше, той сочеше Рандъл, — може да се каже, че сме готови. — Половин дузина свирепо услужливи ръце предвижиха Рандъл чак до отсрещния край на масата. С шишето в ръка Принтемпс се наведе над Синтия.
— Почакайте! — прекъсна го Стоулс. — Искам и двамата да разберат какво става и защо. Мисис Рандъл — продължи той, покланяйки се галантно, — в нашия предишен кратък разговор, вярвам, ви накарах да разберете, че Синовете на Птицата няма да търпят никакво вмешателство от страна на такива като вас двамата. Разбрахте това, нали?
— Разбрах ви — отговори тя. Погледът й обаче бе предизвикателен.
— Чудесно. Нека се разбере, че нашето желание е съпругът ви да няма повече нищо общо с… дадена личност. За да осигурим този резултат, ние са каним да ви разделим на две части. Ще изстискаме в това шише онази част, която поддържа живота ви и която вие доста забавно наричате душа, и ще я задържим. Що се отнася до другата част, то съпругът ви може да я получи и да си я пази, за да му напомня, че Синовете на Птицата ви държат в залог. Разбрахте ли ме?
Тя не обърна внимание на въпроса. Рандъл се опита да отговори, ала разбра, че гърлото отново му изневерява.
— Чуйте ме, мисис Рандъл, ако искате изобщо някога да видите пак съпруга си, задължително е той да ни се подчинява. Ако иска да живеете, той не трябва да се вижда с клиента си. Ако иска да не ви накажем, той трябва да си държи езика зад зъбите за нас и за всичко, което се случи. Ако не стори това… е, уверявам ви, ще ви осигурим твърде забавна смърт.
Рандъл се опита да извика, че обещава всичко, което искат, само да я пощадят, но все още нямаше глас — очевидно Стоулс искаше да чуе първо Синтия. Тя поклати глава.
— Той ще постъпи, както намери за уместно.
Стоулс се усмихна.
— Чудесно! — рече той. — Това бе отговорът, който исках да чуя. А вие, мистър Рандъл, обещавате ли?
Той бе на път да се съгласи, ала с очи Синтия казваше „Не!“. От изражението й той разбра, че сега нейният глас бе отнет. Стори му се, че вътре в главата си я чува ясно как казва: „Това е номер, Умнико. Не обещавай!“
Той мълчеше.
Фипс бръкна с пръст в окото му.
— Отговаряйте, когато ви питат!
Наложи се да изкриви пострадалото око, за да види Синтия, но изражението й бе все така одобрително — той продължаваше да държи устата си затворена.