Чосър и Домът на славата
- Автор: Гуден Филип
- Серия: Чосър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Чосър и Домът на славата». Краткое содержание книги:
Чосър трябва да посети граф Дьо Гияк, в чийто замък е живял като пленник. Още по пътя става ясно, че някой полага усилия да спре английските пратеници. Чосър и спътниците му успяват да се доберат до замъка Гияк, за да установят, че противниците на английската кауза са успели да проникнат и тук. Скоро след това графът загива по време на лов, но Чосър е убеден, че смъртта му не се дължи на злополука.
Смъртта дебне отвсякъде — мярка се загадъчната фигура на монах, който следи Чосър още от Лондон, неясна е ролята на трупата странстващи актьори, които също пребивават в замъка, двусмислено е поведението на красивата вдовица на графа. Нападенията и убийствата продължават, а Чосър се опитва да открие нишката, която ще му помогне да стигне до виновника за тези злодеяния…
Жан Кадо им беше казал да изчакат навън, докато той провери дали има легла, твърдейки, че е по-добре да го направи сам. След малко той се върна и каза, че е осигурил стая за четиримата. Оставиха конете си в конюшнята и влязоха да вечерят.
В хана имаше дълга маса, в единия край на която седяха селяни и ядяха печени кестени и черен хляб с евтино вино. Когато вратата се отвори, те вдигнаха очи, безизразни като на преживни животни. Но един по-заможен пияч разбра, че новодошлите са англичани и демонстративно вдигна сребърната монета, с която щеше да си поръча още едно шише вино. После изсъска нещо на местния диалект, така че Чосър долови само същността, но чувствата му бяха ясни от тона и начина, по който се изплю върху монетата, преди да я даде на ханджията. Той се престори, че не го е забелязал — сякаш беше местен обичай клиентите да наплюват парите — но грижливо избърса монетата в престилката си (все пак среброто си е сребро), преди да даде виното. Сграбчил шишето си, плюещият се върна на мястото си до огъня при двамата си спътници, облечени по подобен начин.
Тримата пиеха и разговаряха оживено, като често хвърляха погледи към отсрещния ъгъл на кръчмата, където седяха Джефри, Нед, Алан и водачът им. С помощта на Жан Кадо англичаните си поръчаха вечеря. Тя пристигна след дълго време — мазни купи с някакво безименно месо, заляно с горчив сос, които не си заслужаваха и една десета от чакането или една четвърт от парите. Поискаха вино, повториха, за да отмият вкуса на яденето. През цялото това време мъжете в другия ъгъл пиеха здраво, но не предприеха нищо. Най-накрая се измъкнаха, разговаряйки завалено и трополейки шумно. „Gafet de putan“, каза единият. „Viech d’ase!“, отвърна другият, докато излизаха.
Нед Кейтън скочи от пейката.
— Какво каза? Какво каза!
Би изглеждал комичен със сплъстената си светла коса и движенията си, станали непохватни заради пиенето, ако в очите му не се долавяше истински гняв. Чосър вдигна ръка.
— Нищо особено — отвърна Жан Кадо — Само „син на курва“.
— Никой не може да обижда майка ми!
— Тук тази обида е толкова обичайна, че е почти комплимент. Сигурен съм, че беше предназначена за мен — каза Кадо. — Другият коментар беше за теб, мастър Кейтън.
— И какво значеше той?
— Viech d’ase? Магарешки чеп.
Нед Кейтън седна и избухна в смях.
— Трябва да си поласкан — каза Джефри, възхищавайки се на начина, по който Кадо беше избегнал опасния момент. Въпреки това си напомни да не излиза на двора тази вечер — за всеки случай… и да предупреди и другите. Междувременно селяните продължаваха да дъвчат хляба и да сърбат киселото си вино, без да обръщат внимание на нищо.
Жан Кадо се приведе и каза тихо:
— Колкото повече навлизате в Аквитания, толкова по-ясно ще усещате, че настроението към нас е враждебно. Искам да кажа, срещу англичаните. Особено срещу принц Едуард. Казват, че е арогантен и прахосник.
— Той е принцът на Уелс, за Бога! — каза Алан Одли и почука по масата с шишето.
— Принц Едуард плени френския крал при Поатие, стария френски крал — каза Нед Кейтън. — Да можеше да пипне и новия!
— Тихо! — каза Кадо, поглеждайки през рамо.
Но селяните на дългата маса все още ядяха и пиеха, а ханджията дипломатично се правеше, че не чува разговора им, дори ако го разбираше (среброто си е сребро, а англичаните пиеха вече четвърто шише). Кадо бръкна в кесията си и извади малка сребърна монета. Даде я на другите.
— Това са местните пари. Виждате ли, отпред е принцът.
Те я огледаха на светлината на две тънки свещи. От едната й страна имаше фигура с корона, сочеща с лявата ръка към меча, който държеше в дясната, сякаш за да покаже ясно на гледащия кой е източникът на нейната власт и авторитет. На задната част на монетата имаше мотив от хералдически лилии и леопарди, разделен на четири с кръст.
— Някои хора в тези земи се дразнят, че трябва да плащат с това — каза Кадо, почуквайки по образа на принца, после стисна монетата между палеца и показалеца си и я прибра в кесията си.
Алан Одли се прозя.
— А и, честно казано, така наречения fouage не подобрява нещата.