Дан на Хрътките

Автор: Ериксън Стивън
Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
Год: 2009
Язык: болгарский
Год: БАРД
ISBN: 978-954-655-011-8
Переводчик: Валерий Русинов
Жанр: Фэнтези

Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:

Пълна с убийци, магове, политика, интрига, хумор, напрегнато действие, ярки характери и напълно оригинален подход към магията… една от най-оригиналните и завладяващи фентъзи поредици в последно време.ИнтерзоунДайте ми свят, в който всяко море крие рухнала Атлантида, всяка руина нашепва сказание, всеки прекършен меч е мълчаливо свидетелство за незнайни битки. Дайте ми, с други думи, фентъзи творбата на Стивън Ериксън… майстор на изгубени и забравени епохи, ваятел на епично фентъзи.Salon.comИстински епичен по обхват, Ериксън няма равен на себе си, стане ли дума за действие и въображение, и влиза сред ранга на автори като Толкин и Доналдсън в своята визия за митичното, а може би дори ги надвишава.SF SiteСтивън Ериксън е археолог и антрополог. Дебютният му роман „Лунните градини“ беляза началната глава на епическата поредица „Малазанска Книга на мъртвите“, призната за една от най-значителните творби в жанра фентъзи за това хилядолетие.

Перейти на страницу:

— Още по-големи глупаци значи — закима Бъкч. — Такава наглост! Трябва да си платят за това, викам аз.

— Кога е следващото събрание? — попита вторият.

Третият се размърда, както се беше отпуснал в стола си.

— Тъкмо тръгваме за него, Харак. Искаш ли да дойдеш с нас?

Щом тримата станаха и си тръгнаха, сиърдоминът допи останалото от келика, изчака още няколко мига и се надигна. Загърна наметалото около себе си, бръкна под него и разхлаби меча в ножницата.

После тръгна уж на север. Затвори очи и тихо изрече молитва. С небрежна походка пое общо взето в посоката, накъдето бяха тръгнали тримата.

Високо от кулата червените очи на дракона гледаха всичко, призмите им отразяваха сцени от всяка улица, всеки проход, суматохата по пазарите, жените и децата, излезли на плоските покриви да окачват пране, минувачите между сградите. В драконовите очи градът кипеше.

Някъде отвъд Нощ слънцето отприщваше нагло, неудържимо горещо утро. Придаваше форма на пушеците от огнищата в набързо стъкмените биваци покрай разровените черни пътища, лъкатушещи от север — поклонниците прииждаха в несекващи потоци; после огря и ярко златното влечуго от прах, повлечено от ветровете чак до Голямата могила.

Най-бедните носеха раковини, събрани по брега, лъскави камъчета или дрънкулки от сурова мед. По-заможните носеха накити, отрупани с драгоценни камъни оръжия, коприна и делантайнски лен, сребърни и златни даруджистански консули, плячка, събрана от трупове по бойни полета, кичури коса от тачени близки и измислени герои и безброй други скъпоценни вещи. Вече бяха само на ден път от Голямата могила, заплахата от разбойници и крадци бе изчезнала и поклонниците пееха и крачеха към огромния, ниско надвиснал облак мрак на юг.

Под огромната пълна със съкровища могила — всички го знаеха — лежаха тленните останки на Избавителя.

Опазени вовеки веков от Нощ и нейните безмълвни стражи.

Влечугото от прах пълзеше към място на спасение.

Сред ривите на Северен Дженабакъз имаше една поговорка. Човек, който разбужда влечугото, е човек без страх. Човек без страх е човек, забравил правилата на живота.

Силана чуваше песните и молитвите им.

И гледаше.

Понякога смъртните наистина забравяха. Понякога на смъртните трябваше… да се напомни.

Той знаеше, че там да се възправище е задача непосилнаневъзвратима жертваненарушима кръвна клетваи знаеше, че трябва да е сампред кипналия зной на яросттакъдето мечове се сплитати от доскоро смъртнитеостават само сънища за доми за отварящи седвери позлатени.Опита ли да търси мирили реши да се извърне на мигасъс задоволствои да наложи наказание?

(И вижте го, застанал тампред вашата неумолимостпоетът ви проклинаартистът в мен ридаеридаещият лицето си извръщаумът ви е задръстен с изброяванена списък несъществени нещаи със присъдите над оновакоето нищичко не означаваза никого.

И той поема всеки гняви всеки грях от вас…Не пита ви дали товави носи радост, или не…Не търси жертвинито кръвни клетвитой сам стоизащото ни един от васне дръзва да застане редом с него.)

Предизвикателството на Фишер към неговите слушатели, прекъснали рецитирането на „Гривата на хаоса“

В тази утрин, тъй ясна и свежа с топлия ветрец, лъхащ откъм езерото, имаше много пристигащи. Беше ли един град живо същество? Имаше ли очи? Можеха ли сетивата му да се разбудят грейнали от допира на стъпки? В тази прекрасна утрин гледаше ли и Даруджистан онези, които вперваха поглед към него? Пристигащи, знатни и скромни, стъпки по-тихи от шепот, докато други тръпнеха до самите кости на Спящата богиня. Бяха ли тези неща туптежът на сърцето на града?

Но не, градовете нямат нито очи, нито други някакви сетива. Дялан камък и втвърден гипс, греди и фасади с корнизи, градини зад високи зидове и лениви езерца под ромолящи фонтани — всичко оставаше безчувствено за разхитителното оживление на обитателите на града. Един град не може да изпита глад, не може да се вдигне от сън, нито дори да се обърне неспокойно в гроба си.

Оставете тези неща тогава на един дребен закръглен мъж, седнал на маса в дъното на хана „Феникс“ в разгара на щедра закуска — да спре за миг с уста, пълна с лепкав ябълков сладкиш, да се задави. Оцъклил очи, с почервеняло лице, след това да избълва пая през масата направо в лицето на покрусената след снощното пиянство Мийзи, която, вече оплескана с въпросния пай, който беше изпекла предния ден, просто вдигна помътен поглед и изгледа хъхрещия мъж срещу себе си с очи на влечуго.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?