Генезис [bg]

Анакс се опита да отговори. Академията насочва обществото. Прави го такова, каквото е.

— И що за общество е нашето? — долетя въображаемият глас на Перикъл.

Анакс разбра. Невъзможно е да обясни стремежа си да бъда част от Академията, без преди това да обясни любовта си към времето, в което живее — най-прекрасната епоха в историята. Всички признаваха не само недостатъците на Републиката, те виждаха също и недостатъците на обществата, които тя е искала да замени. Предрепубликанският свят става жертва на страха. Промените настъпват твърде бързо. Идеологията става по-догматична, границите — безапелационни. Индивидуалността се заличава — всеки е белязан от националност, цвят, раса, поколение, класа. Страхът достига точката на кипене.

Арт е прав. В крайна сметка мерило за живота е смъртта. Заслепени, притиснати до стената от неизменния край, падаме в капана на страха. Страхът е навсякъде и само чака да бъде призован.

Промяната ражда страх, страхът — гибел.

Републиката в крайна сметка е рационален отговор на ирационален проблем. Възпреш ли промяната, възпираш разрухата. Погребваш индивида под тежестта на държавата, за да погребеш страховете му. Ясно е към какво са се стремили, но от дистанцията на времето е още по-ясно, че държавата не е всесилна. Страховете на индивида все някога ще изплуват на повърхността. Адам изплува на повърхността.

Проблемите бяха разрешени едва сега, благодарение на Академията. След Великата война бе настъпил дълъг и ненарушим мир.

Анакс си спомни как беше възпитана. За живота си отвън. Приятелите й се отнасяха с уважение към нея; тя им отвръщаше подобаващо. Учителите й бяха мили; а работата — приятно занимание, защото в нейния свят оставаше достатъчно време за отдих. Сега улиците бяха спокойни — денем и нощем. Към всеки се отнасяха с доверие, никой не издигаше бариери пред любознателността. Самата Анакс бе живо доказателство. Осигуриха й неограничен достъп до всички документи за Адам Форди, дори след като стана ясно, че изследването й оспорва ортодоксалните схващания. Страховете не си бяха отишли, те никога не си отиват, ала голямата заслуга на Академията е, че балансира страха и възможностите.