Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)

Извикан спешно от Остия, за да се яви пред Сената, Сатурнин не можеше да стори нищо, за да се защити от обвиненията на Скавър. В действителност Принцепс Сенатус не разполагаше с никакви доказателства в своя подкрепа, но пък и обвиненият с нищо не можеше да удостовери, че е вършил работата си честни и почтено; така че всичко се сведе до това, кой ще успее да накара другите да му повярват, а тук младежът нямаше никакви шансове срещу Скавър.

— Дай доказателства, че съм замесен! — крещеше Сатурнин.

— Дай ми доказателства, че не си! — отвърна му презрително Скавър.

И естествено, целият Сенат хвана вяра на своя председател, защото досега Скавър бе има случай неведнъж да докаже, че е способен да разобличава престъпници.

Но Луций Апулей Сатурнин нямаше да се предаде така лесно. На възраст той беше тъкмо подходящ за квесторския пост, сиреч беше на тридесет и отскоро беше приет за сенатор. Това обаче означаваше, че никой не го познаваше що за риба е, понеже като млад нито се бе прочул с някое блестящо спечелено дело на Форума, нито се беше изявил в нужната светлина на бойното поле. Най-лошото при него обаче сякаш беше, че макар и сенатори предците му произхождаха чак от Пиценум. Никой не го питаше дали е съгласен с отнемането на квесторските му пълномощия или на мястото му в Сената; дори не можеше да протестира, когато Сенатът прехвърли квесторската служба в Остия не на друг, а на Скавър Принцепс Сенатус, до края на изтичащата година! И все пак Сатурнин нямаше да се даде без бой.

В Рим трудно щеше да се намери един-единствен човек, който да се усъмни във вината му. Навсякъде, където минеше, Сатурнин беше оплюван, блъскан в ребрата, дори замерван с камъни. Отвън цялата му къща беше изписана с неприлични думи: „СВИНЯ“, „ПЕДЕРАСТ“, „ПРОКАЗА“, „ВЪРКОЛАК“, „ЧУДОВИЩЕ“, „ЧЕКИДЖИЯ“ и други, написани едни върху други, тъй че всъщност и да искаше, обектът, за когото се отнасяха, да не можеше да ги разчете. И жена му, и децата му принудително се превърнаха в отшелници и прекарваха повечето от времето си в плач. Дори робите си позволяваха да гледат господаря си отвисоко и всеки път, когато той им наредеше нещо, или се правеха, че не са чули, или се туткаха, за да го извадят извън нерви.