Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
— Щом намирате, че добре сме намислили за рудана — започна Мак Лауд с бавния си дрезгав говор, — никой не ви пречи да ни помогнете. Та, най-после, нали работя за всички тук? Според мене всички трябва да се присъединят към нас.
Постъпката му беше ловка и хората като че потръпнаха от удоволствие. Мак Лауд бе пробудил в съзнанието им една приятна представа: офицер да работи под заповедите на прост моряк…
„А най-лошото е — помисли Пърсел, — че има право. Отвратителен е, но има право.“ И каза сухо:
— Както вече каза сам, аз не разбирам от строеж, за да мога да ви бъда от полза.
Но не поиска да приключи разговора така рязко, затова добави по-примирително:
— Ако имате обаче нужда от мене да превеждам нарежданията ви на таитяните, с готовност ще ви помогна.
Това беше подкана за помирение, но Мак Лауд не й обърна внимание.
— Нямам нужда от преводчик — каза той така самонадеяно и нахално, че Пърсел се изчерви.
— Чудесно, щом е така — отвърна той, като едва успяваше да овладее гласа си.
И си отиде, разярен срещу Мак Лауд, срещу себе си. По-добре щеше да е може би, ако не бе му заговарял.
Навлезе в окрайнините на гората, придружен от другарите си.
— Огорчиха ли те, Адамо? — запита Омаата, като допря леко до врата му огромната си ръка.
Но и при това леко докосване ръката й беше много тежка. Пърсел се спря, свали леко пръстите на Омаата и ги задържа в своите, или по-скоро около своите, защото те бяха веднага погълнати и скрити от нейните. В същото време вдигна глава и видя високо над себе си тъмното лице на великанката, широките й ноздри и големите черни очи, изпълнени с обич и променливи отблясъци. „Езера под лунна светлина — помисли Пърсел, — това ми напомнят очите й.“ В другата си ръка усети изведнъж хладната ръка на Ивоа. Обърна глава. Тя му се усмихваше. Погледна другарите си. Застанали в кръг около него, Меани, Авапуи и Итя го гледаха. Сърцето му се отпусна. Чувствуваше се потопен в обичта им. „Колко са добри — помисли с благодарност той. — Колко братски се държат!“
— Толкова много ли личи, когато съм огорчен? — каза най-после.
— Много — отвърна Ивоа. — Когато всичко е наред, лицето ти е като на таитянин. Но когато нещо те е натъжило, лицето ти е като на перитани.
Меани прихна.
— Какво е лицето на таитянина? — запита усмихнато Пърсел.
— Гладко и весело.
— А лицето на перитани?
— Почакай — каза Итя. — Ще ти покажа.
Тя смръщи вежди, сви врат, отпусна уста и хубавичкото й детинско лице придоби изведнъж загрижено и сериозно изражение. Меани и таитянките се разсмяха с глас.
Пърсел срещна погледа на Бейкър и му каза на английски:
— Итя представя загриженото изражение на англичаните.
Бейкър се усмихна.
— Не разбирам нито дума от езика им. Трябва да го понауча.
Авапуи се наведе към Пърсел:
— Какво каза?
— Че не разбира езика ви.
— Ще го науча — заяви Авапуи.
После сложи ръка до лакътя на Бейкър и каза напевно на английски:
— I… speak… you.
— To you — поправи я Пърсел.
— To you — повтори Авапуи, като провлече двете срички.
Пърсел я погледна дружелюбно. Беше хубава, но не с хубостта си правеше впечатление. А защото излъчваше необикновена кротост.
Омаата улови под ръка Хънт. Той изръмжа доволно, докато тя го водеше начело на дружинката. Пърсел чуваше гърления й говор, но не разбираше какво казва. Сянката и прохладата бяха извънредно приятни, а щом навлязоха в гората, престанаха да чуват ластовиците. Но след пет минути, вместо да успокоява, тази тишина се стори почти неестествена на Пърсел. Той си припомни горите в Таити: стъпките не събуждаха нищо — нито мръдване из тревата, нито звук от падане или бягство, нито шумолене на листа. Из тия плодородни земи, в най-мекия климат на земното кълбо, живееха само диви свини и птици.
Тия птици бяха толкова лъскави и дребни, че Пърсел ги взе отначало за пеперуди, и толкова питомни, че кацаха по раменете на нашествениците. Ако островът беше необитаван, както предполагаха, доверието им в добрината на хората не беше учудващо. Пърсел не се насищаше да им се възхищава: прелитайки насам-натам, те образуваха петна от ярки багри. Едни бяха пурпурночервени и ясносини; други алени и бели; а най-великолепните бяха черни и златисти, с кървавочервени човки. Пърсел забеляза странна особеност: те не пееха. Дори не писукаха. Всичко в тази гора беше безгласно. И птиците дори бяха онемели.
Меани и таитянките вървяха напред с радостни възклицания. Виждаха едно след друго всички дървета от Таити и ги брояха последователно на пръсти: кокосова палма, хлебно дърво, манго, персея, панданус11; последният, забеляза Омаата, бил много полезен, защото кората му служела за правене на нишки и тъкани; а трябвало да имат пред вид, че сегашните им дрехи няма да траят вечно. Меани намери в тревата индийски картофи, макар и много дребни, тарос, сладки патати и някакво растение, което нарече „ти“. Обясни им, че от листата му се вари чудесен чай „против всякакви болести“.
11
Панданус — тропическо растение от което се плетат рогозки.