Десетте Божи заповеди
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десетте Божи заповеди». Краткое содержание книги:
И така, с малко пари и с много сметки за плащане. Стефани се занимава с куп неща. Между които:
— Чичо й Фред изчезва;
— Стефани е преследвана от досаден букмейкър;
— Баба й докопва електрошоково устройство;
— Двама мъже се опитват да я вкарат в леглото си;
— Няма какво да облече на мафиотска сватба;
— Отгоре на всичко един малък човек (не позволява да го наричат джудже) не иска да се изнесе от апартамента й.
Колата пълзеше едва-едва и след две минути Ахмед се изнерви и викна:
— Защо едва-едва пълзим?
— Колите са твърде много, а пространството не достига — отговорих.
— Ами направи нещо.
Погледнах го в огледалото.
— Какво имаш предвид?
— Не знам. Просто направи нещо.
— Това не е хеликоптер. Не мога да излетя.
— Добре — каза той. — Имам една идея. Какво ще речеш, ако направим това?
— Какво?
— Това.
Обърнах се към него.
— Какво по-точно?
Беше си извадил пишката, размахваше я и ми се усмихваше.
Страхотно! Петнадесетгодишен шейх, а вече сексманиак и ексхибиционист.
— С него мога да правя най-различни неща — каза.
— Не и в моята кола. Прибери си го, или ще кажа на баща ти.
— Баща ми би се гордял с мен. Я го виж, голям е като на кон.
Извадих от чантата си сгъваем нож и го отворих.
— Прибери го, или ще стане колкото на хамстер.
— Мръсна американска курва.
Въздъхнах.
— Това е непоносимо — каза той. — Мразя задръстванията. Мразя и колите. И въобще много мразя да седя, без да правя нищо.
Фахед не бе единственият, раздразнен от трафика. Други шофьори също се нервираха. Някои мъже псуваха полугласно и разкопчаваха яките си. Други барабаняха, нетърпеливо с пръсти. Един зад мен натисна клаксона.
— Ще ти дам сто долара, ако ми разрешиш аз да карам — каза Фахед.
— Не.
— Хиляда.
— Не.
— Пет хиляди.
Погледнах го в огледалото.
— Не.
— Забелязах, че насмалко не се поддаде на изкушението — каза той и се усмихна видимо доволен.
Дявол да го вземе!
Час и половина по-късно успяхме да достигнем разклонението за Ню Брънзуик.
— Искам да пийна нещо — каза Фахед. — В тази кола няма нищо за пиене. Свикнал съм винаги да имам нещо за пиене подръка. Намери някое място, където да мога да пия нещо газирано.
Не знаех дали подобно нещо е предвидено в протокола, но в края на краищата, той плащаше. Тръгнах по Автострада 1 и започнах да търся с поглед заведения за бързо хранене. Първото, на което попаднахме, бе заведение на „Макдоналдс“. Бе време за вечеря и платното, предназначено за автомобилисти, не бе по-малко претоварено от автострадата.
— Искам кока-кола — каза той. Бе се настанил удобно и си личеше, че няма намерение да се реди на опашка заедно с останалите жители на Ню Джърси.
„Не губи самообладание — казах си. — Човекът е свикнал да му слугуват.“
— Нещо друго да искаш?
— Пържени картофи.
Чудесно. Взех си чантата и прекосих паркинга. Отворих вратата и си избрах една опашка. Пред мен имаше само двама души. Прегледах менюто. Пред мен имаше вече само един човек. Наместих чантата на рамото си и погледнах през прозореца. Колата не се виждаше. Нещо под сърцето ми подаде сигнал за тревога. Огледах отново колите. Моята на се виждаше никъде. Бързо излязох навън. Колата я нямаше.
Майната му!
Първото ми опасение бе, че са го отвлекли. Бяха ме наели като шофьор и телохранител на шейх, а пък го отвлякоха. Това опасение не продължи дълго. Никой не би искал да се занимава с това лигаво хлапе. Това малко мръсниче просто бе подкарало колата.
Имах две възможности. Да се обадя на полицията. И да се обадя на Рейнджъра.
Първо позвъних на Рейнджъра.
— Имам лоши новини. Изгубих шейха.
— Къде го изгуби?
— В северен Брънзуик. Изпрати ме в един „Макдоналдс“ да му купя кола и докато се усетя, изчезна.
— Сега къде си?
— Още съм в „Макдоналдс“. Къде другаде да бъда?
— Стой там. След малко ще ти се обадя.
Връзката прекъсна.
— Кога? — попитах замлъкналата слушалка. — Кога?
След десет минути телефонът позвъни.
— Няма проблеми — каза Рейнджъра. — Намерих шейха.
— Как го намери?
— Потърсих го на телефона в колата.
— Бяха ли го отвлекли?
— Беше нетърпелив. Каза, че му омръзнало да те чака.
— Мръсен малък чекиджия!
Няколко души около мен застинаха и започнаха да ме гледат.
Обърнах се към телефона и продължих по-тихо:
— Извинявай, просто не можах да се сдържа.
— Разбирам те, маце.
— Сакото ми остана у него.
— Боунс ще го прибере, когато вземе колата. Трябва ли някой да те закара у вас?
— Ще се обадя на Лула.
— Трябваше да ми се обадиш — каза Лула. — Ако не бе решила сама да си развяваш мършавия задник, това нямаше да се случи.
— Работата ми се стори съвсем лесна. Трябваше просто да се вземе едно хлапе от летището и да се закара някъде.
— Виж какво, минаваме покрай търговския център — каза Лула. — Бас държа, че малко пазаруване ще те разведри.