История на вечността (Есета и разкази)
- Автор: Борхес Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румен Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на вечността (Есета и разкази)». Краткое содержание книги:
Тичборн бил напет, стегнат на вид господин, с остри черти, смугла кожа, черна и права коса, живи очи и слово, вече дразнещо с точността си; Ортън бил преливащ недодяланик с обширен корем, с безкрайно смътни черти, луничава кожа, кестенява къдрава коса, сънливи очи и липсващ или неясен изговор. Богъл измислил, че дълг на Ортън било да се качи на първия параход за Европа и да удовлетвори надеждата на лейди Тичборн, като се обяви за неин син. Замисълът бил неразумно остроумен. Търся някой лесен пример. Ако един измамник през 1914 бе възнамерявал да мине за немски император, първо би наподобил вирнатите мустаци, мъртвата ръка, авторитарното междувеждие, сивото наметало, прославената с отличия гръд и високия шлем. Богъл бил по-проницателен: би представил кайзера голобрад, чужд на военните атрибути и на почетните орли и с лява ръка в състояние на несъмнено здраве. Не ни е потребна метафората: с положителност знаем, че представил един пуздрест Тичборн, с любезна усмивка на малоумен простак, кестенява коса и непреодолимо невежество относно френския език. Богъл знаел, че съвършена препечатка на жадувания Роджър Чарлс Тичборн било невъзможно да се постигне. Знаел също, че всички успешни сходства не биха направили нищо друго, освен да изтъкнат някои неизбежни разлики. И тъй, отказал се от всякаква прилика. Предусетил, че огромната непригодност на домогването би била убедително доказателство, че не ставало дума за мошеничество, че никога не би разкрил по този крещящ начин най-простите черти на убедителността. Не бива да се забравя също всемогъщото съдействие на времето: четиринадесет години южно полушарие и случайности могат да променят един човек.
Друга основна причина: повтаряните и неразумни известия на лейди Тичборн показвали нейната пълна увереност, че Роджър Чарлс не бил умрял, както и нейната воля да го разпознае.
Том Кастро, винаги услужлив, писал на лейди Тичборн. За да обоснове самоличността си, призовал достоверното доказателство за двете бенки, разположени на лявата цицка, и оная случка от своето детство, тъй нажаляваща, но тъкмо затова тъй паметна, когато го връхлетял рояк пчели. Известието било кратко и, както Том Кастро и Богъл, било лишено от правописни задръжки. Във внушителната самота на един парижки хотел дамата го чела и препрочитала с щастливи сълзи и за няколко дни намерила спомените, които искал от нея синът й.
На шестнадесети януари 1867 Роджър Чарлс Тичборн оповестил идването си в хотела. Предшествал го почтителният му прислужник Ебънъзир Богъл. Зимният ден бил много слънчев; уморените очи на лейди Тичборн били прибулени от плач. Негърът отворил от край до край прозорците. Светлината подействала вместо маска: майката разпознала блудния син и отворила своята прегръдка. Сега, когато наистина го държала, можела да мине и без дневника и писмата, който й бил изпратил от Бразилия: просто обожавани отражения, подхранвали нейната четиринадесетгодишна зловеща самота. Връщала му ги с гордост: нито едно не липсвало.
Богъл се усмихнал съвсем сдържано: вече имал къде да документира безметежния призрак на Роджър Чарлс.
Това щастливо разпознаване — което сякаш изпълнява една традиция на класическите трагедии — трябвало да увенчае тази история, оставяйки три осигурени или поне вероятни щастия: на истинската майка, на недостоверния и търпящ син, на заговорника, овъзмезден от прославата на провидението за своето хитроумие. Съдбата (това е името, което прилагаме към тази несекваща операция от хиляди заплетени истории) не решила така. Лейди Тичборн умряла през 1870 и роднините подали жалба против Артър Ортън за похитителство на гражданско състояние. Лишени от сълзи и самота, ала не и от алчност, никога не повярвали в пълния и почти неграмотен блуден син, появил се отново тъй ненавреме от Австралия. Ортън разчитал на подкрепата на неизброимите кредитори, които били определили, че той бил Тичборн, за да може да им плаща.
Също тъй разчитал на приятелството на семейния адвокат Едуард Хопкинс и на антикваря Франсис Бейджънт. Това все пак не било достатъчно. Богъл намислил, че за да спечели играта, крайно необходима била услугата на едно силно народно течение. Поискал цилиндъра и почетния чадър и отишъл да търси вдъхновение из порядъчните улици на Лондон. Привечерявало, Богъл скитал чак докато една медноцветна луна се удвоила в правоъгълната вода на обществените водоскоци. Бог го осенил. Богъл махнал на една каляска и поръчал да го заведе в апартамента на антикваря Бейджънт. Той пратил дълго писмо до Таймс, което уверявало, че предполагаемият Тичборн бил безобразен измамник. Подписал го отец Гудрон, от Обществото на Исус. Други разобличения, също тъй католически, го последвали. Въздействието им било незабавно — добрите люде начаса отгатнали, че сър Роджър Чарлс бил прицел на отвратителен заговор на йезуитите.