Нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
Заедно с това усетих как всичко се отдалечава и започнах да мисля за преживените ужаси така, сякаш не аз, а някой друг ги беше изпитал. Тогава разбрах, че баща ми е част от моята карма — част от съдбата и живота ми. Знаех го още преди да отворя очи. Едновременно с това не помнех нищо друго — нито как се озовах в гарнизонния щаб, нито как съм преминала през постовете на англичаните.“
Дългият работен ден свърши и полковникът я отведе у дома. Удавен в пожарища и руини, димящият град сякаш плуваше в лъчите на залеза. Вървяха редом с ръмжащи джипове и тичащи войници, блъскаха се по тротоарите с китайци и малайци, които, сдържани, решителни и сякаш вечни в широките си панталони и сламени шапки, бавно се прибираха по домовете си.
Макар че винаги предпочиташе да ходи пеша, полковникът беше просто принуден да повика джипа си — навалицата беше невъобразима. Разстоянието между щаба в района на пристанището Кепел и къщата си в северната част на града обикновено изминаваше за двайсет минути. Съвсем разбираемо, командуването не беше очаровано от тези разходки и полковникът бе принуден да се примири с присъствието на двама едри и солидно въоръжени войници на крачка зад себе си. Макар че нямаше право на избор, дълбоко в себе си той беше убеден, че това е една безсмислена й излишна мярка.
Отначало му посочиха за жилище огромно имение в западните покрайнини на града, но скоро се оказа, че то граничи с не по-малко огромно блато, гъсто обрасло с мангрови дървета, от което се разнасяше нетърпима воня. Принуди се да потърси сам по-подходящо жилище и скоро откри тази по-малка, но далеч по-удобна къща.
Тя се издигаше на леко възвишение и от нея се разкриваше великолепна гледка. На север гордо издигаше каменното си чело остров Букит Тимах, а още по-нататък проблясваха черните води на пролива Джохор — величествен като заспал великан. Зад него се простираха ниските брегове на Малая — най-южната точка на огромния Азиатски континент. През особено горещите дни, когато ризата на полковника залепваше за гърба му като гореща ютия, потта струеше в очите му, а градът димеше като тропическа джунгла след дъжд, той имаше чувството, че грамадата на Азия бавно се хлъзга към него, поглъща го и го задушава под покрова на комарите и безчислената човешка гмеж. Тогава се появяваха и острите болки във врата му, по-непоносими от всякога.
Но всичко това беше преди появата на Чонг — едно истинско чудо за полковника, чудо, необяснимо като самия Бог, който му беше пратил тази жена сякаш не от мръсните сингапурски улици, а направо от небето, натежало с буреносни облаци… През онази първа вечер, изкъпан и преоблечен с активната помощ на дребничката Пи, той се настани край масата от блестящо полирано тиково дърво, взе чашата с ледено питие и усети как умората се отмива от тялото му така, както душът беше отмил солта от потното му тяло. Колко е хубаво да се прибереш у дома след дълъг и изтощителен работен ден, мислеше си той. Все пак, в спомените си години по-късно, той съвсем не беше сигурен в мотивите, ръководели действията му през онзи пръв ден. Беше сигурен само в едно — когато влезе при него, когато отново зърна лицето й, за пръв път, откакто беше напуснал Англия през 1940 година, усети с пълна сила магнетизма на Азия. Гледаше я как се приближава и изпитваше чувството, че е някакъв пуст и изоставен дом, в който най-после се настанява нов обитател — жив и прекрасен. После усети как дъхът му разкъсва оковите и започва да бушува, открил че тук, на крачка от него, се е материализирала истинската причина за желанието му да опознае загадъчната Азия.
Седеше, без да помръдва, и я гледаше. Денят умираше зад прозореца, мракът влизаше в правата си с онази решителност, с която сам полковникът се втурваше в бой. Именно тази решителност беше голямата му дарба, именно нея ценяха високо както английските, така и американските генерали, именно тя му носеше победите на бойното поле и идващите след тях повишения.
Имаше чувството, че не всичко в това лице е китайско. Такова беше поне общото му впечатление още преди да опознае в подробности неговите черти. Нищо в него не можеше да се нарече класическо и именно това го правеше неотразимо привлекателно. Беше по-скоро продълговато, с високи скули, издължени бадемови очи и нос, далеч по-малко плосък, отколкото би очаквал всеки европеец. Най-изразителната част на това лице беше устата — пълна, чувствена и добре очертана, която особено подхождаше на бадемовите очи. По-късно той щеше да се научи да отгатва настроенията й само чрез един къс поглед върху тази уста.