Лабиринтът на Озирис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът на Озирис». Краткое содержание книги:
Журналистка е брутално убита в арменската катедрала в Йерусалим и детектив Ариех Бен Рои се заема да открие убиеца. Една от оскъдните следи като че ли не пасва с разследването — връзка със стар случай с изчезнал човек в Египет. Озадачен, Бен Рои се обръща за помощ към стария си приятел и съперник Юсуф Халифа от полицията в Луксор.
Макар и изтерзан от лични проблеми и погълнат от друг случай с мистериозно отровени кладенци в Източната пустиня, Халифа се съгласява да помогне на приятеля си.
Онова, което открива, ще промени завинаги живота и на двамата.
Двете разследвания се преплитат и детективите са въвлечени все по-дълбоко в зловеща мрежа от насилие, тормоз, корпоративни престъпления и антикапиталистически терористични групи. А в сърцето на тази мрежа се намира Лабиринтът — древна загадка отпреди три хилядолетия, която вече е взела живота на двама души, а скоро ще отнеме и още…
— Сър? — попита Дюи.
Къмингс още си скубеше косата.
— Сър?
Минаха няколко секунди, преди изпълнителният директор на „Дийпуел Газ енд Петролиум“ да въздъхне отчаяно и да отпусне ръце.
— Направете го — каза той. — Затворете всичко. Всичко.
Дюи посегна към телефона. Точно в този момент екранът внезапно преля от светло синьо в яркочервено. Последва пауза, след което се появиха букви, които се рееха като листа на ветрец, преди да се скупчат в думи, изпълващи пелия екран: „ДОБРЕ ДОШЛИ! НЕМЕЗИДА В ДЕЙСТВИЕ.“
Противно на волята си, Дюи Маккейб се усмихна. Каквото и да ставаше тук, със сигурност сереше здравата по подложката за мишка на Денис Сандърс.
8.
Йерусалим
Детективите на Кишле работеха в няколко малки стаички на партера срещу кабинета на Леа Шалев. Преди бяха горе, на първия етаж, но преди две години участъкът беше реорганизиран и ги изхвърлиха тук, за тяхно колективно раздразнение.
До тази част се стигаше през ниска врата в дъното на сградата и Бен Рои спря там, за да звънне отново на Сара. Този път се свърза. Тя още му беше бясна, че се е измъкнал от прегледа, макар и не колкото преди, и успяха да проведат сравнително цивилизован разговор, което си беше нещо. В крайна сметка с бебето („Бубу“, както го бяха кръстили) всичко беше наред и предстоеше още един преглед след шест седмици. Бен Рои не си направи труда да си запише датата и часа — Сара щеше да му ги напомни поне седмица по-рано.
— И моля те, не забравяй за утре — каза тя.
Утре беше събота, почивният му ден. Беше й обещал да мине през апартамента й в Рехавия (който преди беше техният апартамент), за да подредят детската.
— Разбира се, че няма да забравя — каза той.
— Твоите „разбира се“ хич не ме изпълват с увереност.
Бен Рои изсумтя и призна мислено, че наистина е кретен. След известно мълчание Сара заговори отново, този път с изненадващо мек и предразполагащ глас.
— Днес здравата се бунтуваме. Бубу все едно върти педали.
Бен Рои се усмихна и се облегна на климатика, закрепен на стената до вратата на отдела.
— Чертите му си личат толкова хубаво на скенера — продължи тя. — Носът, очите. Мисля, че ще бъде много красив. Или красива.
— Метнало се е на майка си, слава богу.
От другата страна се чу развеселено сумтене. За момент Бен Рои си помисли, че Сара ще каже нещо хубаво. В такъв случай щеше да й отговори по същия начин. Отдавна не го бяха правили. Тя обаче просто му заръча да се пази и да не забравя за уговорката, след което затвори. Бен Рои се загледа в телефона и въздъхна. Макар да се правеше на корав тип — типичен сабра, както непрекъснато му напомняше сестра му, — в действителност Сара му липсваше. И не само защото носеше детето му. Понякога се питаше дали пък да не направят опит да се съберат. За един шантав момент си помисли да купи цветя, да скочи в колата и да я изненада. Поривът обаче продължи само две секунди. Поклати глава, сякаш си казваше „Я стига глупости“, прибра телефона в калъфа му и мина през вратата.
Биби Клецман беше човек на място. Когато Бен Рои стигна до бюрото си и включи компютъра, фотографът вече беше качил снимките на мъртвата жена в системата. Бяха няколко десетки, от различни ъгли, много снимки на лицето — не можеше да се нарече красиво, но пък и това не беше конкурс за манекени. Бен Рои си избра една и я копира в отделна папка.
Имаше и две други неща по случая, които бяха на клавиатурата вместо на екрана. Едното бе бележка от Дов Зиски с номера на мобилния му — „Ако случайно стане нужда“. Другото бе найлонова торбичка с библиотечния фиш, който беше намерил в джоба на жертвата. Той бутна настрана бележката на Зиски и се съсредоточи върху листчето.
Щеше да е чудесно, ако беше попълнен, защото наред с датата, заглавието и автора, читателите трябваше да напишат и имената си. Формулярът обаче беше празен, което ограничаваше ролята му на следа. Но все пак си оставаше такава. Кажи–речи, единствената, с която разполагаха на този етап. Бен Рои я завъртя в ръце, а в главата му отекна гласът на ментора му, стария командир Леви, както ставаше всеки път в началото на ново разследване. „Работата по случай, Ариех, е като плетене на верига — казваше той. — Започваш с престъпление и улика и навързваш брънките една по една, улика след улика, веригата става все по-дълга и накрая те води до извършителя. Направиш ли добра верига, случаят ти е решен.“
Библиотекарският фиш беше първата брънка от веригата. Бен Рои се зачуди накъде ли ще го отведе тя.