Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Нерядко под вратата му пъхваха нощем писма, в които имаше по една или две половин крони, а от време на време и по половин лира за бащата на Маршалси. „С привет от напускащ събрат.“ Той приемаше тези дарения като дан от поклонници към едно служебно лице. Писмата биваха подписвани понякога с шеговити имена: Тухла, Ковашко духало, Стар пакостник, Хитрец, Дългонос, Бърсалка, Захвърлен, Мърша; но той намираше тези шеги за невъзпитани и всякога се чувствуваше малко засегнат от тях.
С течение на времето тази кореспонденция започна да намалява, сякаш изискваше от страна на авторите нещо, на което мнозина не бяха способни в бързината при тръгването; затова той установи обичай да изпраща по-приличните длъжници до вратата и там да се сбогува с тях. След сбогуването съответният събрат се спираше понякога да завие нещичко в хартийка, връщаше се и повикваше:
— Ало!
Той се обръщаше изненадано, запитваше усмихнато:
— Мене ли викате?
И тъй като събратът вече го настигаше, добавяше бащински:
— Какво сте забравили? С какво мога да ви услужа?
— Забравих да оставя ей това — казваше обикновено събратът — за бащата на Маршалси.
— Уважаеми господине — отговаряше старецът, — той ви е безкрайно признателен.
Но и до последните дни някогашната нерешителна ръка оставаше в джеба, гдето бе пуснала парите, докато бащата обиколеше два-три пъти двора, та жестът му да не се стори подозрителен за другите събратя.
Един следобед той се сбогува с доста голяма група: събратя, които си отиваха, а на връщане срещна един от отделението на бедните, докаран преди седмица за някакъв дребен дълг, който бе изплатил, и вече си отиваше. Беше прост зидар в работното си облекло, излизаше с жена си, носеше вързоп и беше в много весело настроение.
— Бог да ви пази, сър — каза на минаване той.
— И вас — отговори добродушно бащата на Маршалси.
Бяха се отдалечили вече доста един от друг, всеки по своя път, когато зидарят извика:
— Почакайте… сър! — И се върна към него.
— Не е много — каза той, като пусна няколко пенса в ръката му, — но е от сърце.
Никой не бе му давал досега в стотинки дар. Децата му бяха получавали често такива пари и с негово съгласие ги пускаха в общата каса за храна и напитки, от които вземаше и той; но някакъв опръскан с вар простак да му пусне половин пенс в ръката — това беше нещо ново.
— Как дръзвате? — промълви той и се разплака.
Зидарят го обърна към стената, за да не го видят другите; тази постъпка беше толкова нежна, човекът поиска извинение с такова разкаяние, че бащата на Маршалси можа да каже само:
— Зная, че е било от сърце. Да не приказваме повече.
— Бог да ви пази, сър — повтори зидарят. — Наистина беше от сърце. И надявам се да сторя за вас повече, отколкото са сторили другите.
— Какво ще сторите? — запита старият.
— Ще дойда да ви видя пак.
— Дайте ми парите тогава — каза настойчиво бащата. — Ще ги пазя и няма никога да ги похарча. Благодаря ви, благодаря! Ще ви видя ли пак?
— Живот и здраве, след седмица.
Стиснаха си ръце и се разделиха. Събрани тази вечер в общата стая, затворниците се чудеха какво се е случило с бащата; толкова до късно бе останал да се разхожда унило из двора.
Глава VІІ
Детето на Маршалси
Малкото, чиято първа глътка въздух бе примесена с дъх от брендито на доктор Хегидж, се предаваше на поколенията обитатели като традицията на общия им баща. В първите години на живота му девойчето бе предавано, в буквалния и обикновен смисъл на думата; всеки новодошъл смяташе почти за свой дълг да позабавлява малката, родена в общежитието.
— По право — забеляза ключарят, когато му я показаха за пръв път — аз трябва да й стана кръстник.