Селцето
- Автор: Булычев Кир
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Селцето». Краткое содержание книги:
— Не искам повече да говоря с него — каза Мариана. — Той е студен като сняг.
— Искам да бъда справедлив — каза Дик. — От тръшкане и вайкане никой няма да спечели. Губим време. Денят вече преваля.
— Олег още е слаб да върви — каза Мариана.
— Нищо ми няма — възрази Олег, — ще тръгна. Само трябва да взема от Томас картата и датчика за радиация. Той ми казваше, че ако стане нещо, трябва да взема тия неща.
— Няма нужда — каза Дик.
— Защо?
— Защото се връщаме — отговори спокойно Дик.
— Така ли реши? — попита Олег.
— Това е единственият начин да се спасим — каза Дик. — След два дни ще бъдем в гората. Там ще намеря плячка. Ще ви върна в селцето, обещавам.
— Не — каза Олег, — ще вървим по-нататък.
— Глупост! — каза Дик. — Нямаме шанс.
— Имаме карта.
— Защо й вярваш? Картата е стара. Всичко може да се е променило. И никой не знае колко още има да вървим без храна по голия сняг.
— Томас каза, че сме се движили бързо, че ни остава един ден.
— Томас е сбъркал. Искаше да стигне дотам и ни е лъгал.
— Не ни е лъгал. Каза, че там има храна и ще бъдем спасени.
— Искаше му се да вярва в това, беше болен, не разсъждаваше добре. Ще оцелеем само ако се върнем.
— Аз тръгвам към превала — каза Олег, гледайки загърнатото тяло. Говореше на Томас.
— И аз тръгвам — каза Мариана. — Как може да не разбираш?
— Марианче — каза Дик, потупвайки с едрия си юмрук по камъка в такт с думите, — Старика е завъртял главата на Олег. Вечно му повтаряше, че е по-умен, по-добър от мен и теб, че е особен. Той не можеше да бъде по-добър от нас в селцето или в гората, винаги ми е отстъпвал. В гората отстъпва дори на теб. Разбери, на него му е нужна приказката за превала, за диваците, каквито нямаме право да станем. А аз не съм дивак. Не съм по-глупав от него. Нека тогава Олег върви, щом е сигурен. А теб няма да пусна — ще те отведа долу.
— Глупости, глупости, глупости! — викна Мариана. — Нас ни изпрати селцето. Всички ни чакат и се надяват.
— Живи ще сме по-полезни — каза Дик.
— Да тръгваме! — каза Олег, като протегна ръка към одеялото, за да вземе от Томас картата и датчика, и бавно изрече: — Прощавай, Томас, че не можа да стигнеш и вземам от теб ценните неща.
Той отметна края на одеялото, Томас лежеше със затворени очи, с побеляло лице и изтънели устни. И Олег не можеше да се застави да докосне студеното тяло на Томас.
— Чакай, нека аз… — каза Марианка. — Чакай!
Дик стана, отиде при скалата, вдигна от снега манерката, разклати я — вътре се плисна коняк. Дик развинти капачката и изля коняка на снега. Острата непозната миризма увисна във въздуха. Дик завинти капачката и преметна манерката през рамо. Никой не каза нищо. Мариана подаде на Олег сгънатата карта, датчика за радиация и ножа на Томас.
— Не можем да го заровим — каза Дик. — Трябва да го отнесем в пропастта и да го засипем с камъни.
— Не! — каза Олег.
Дик учудено вдигна вежди. Беше глупаво да му отговаря, че не бива да хвърлят камъни върху Томас. Та нали Томас е мъртъв и му е все едно!
Всичко направи Дик. Олег и Мариана само му помагаха. Повече не говориха за нищо. Олег и Мариана мълчаливо се приготвиха, взеха съвсем леките торби (дори дърва им оставаха само за един-два огъня), разделиха на три части последните резенчета сушено месо и Мариана занесе на Дик неговата порция. Той пъхна резенчетата в джоба си и нищо не каза. После Олег и Мариана станаха и без да се колебаят, тръгнаха нагоре, към превала.
Дик ги настигна след стотина метра. Настигна ги, после ги изпревари и тръгна отпред. Олег крачеше с мъка, още не бяха минали последиците от припадъка. Мариана куцаше — беше си ударила крака, когато слизаше по скалата. Изминаха само десетина километра и трябваше да спрат за нощувка.
Олег рухна на снега и веднага заспа. Не се събуди, за да пийне вряла вода със сладки коренчета. И не видя онова, което видяха Дик и Марианка, когато съвсем се стъмни. Облаците горе се разкъсаха и в небето се появиха звезди, които никой от тях не бе виждал. После небето пак се забули, Мариана също заспа, а Дик още дълго седя край угасналия огън, сложил крака в топлата пепел, гледаше небето и чакаше — може би облаците отново ще се разпръснат? Той бе чувал за звездите, възрастните винаги говореха за тях, но никога по-рано не бе подозирал какво величие и простор се разкриват пред човека, който гледа звездите. Разбираше, че никога няма да се върнат в селцето.