Възкресяване

— Доктор Рено каза…

— Рено е добър лекар. Добросъвестен и точен. Дойде незабавно, когато Мори се разболя от шарка, и после пак, когато Патси… имаше женски проблем. Погрижи се за тях като истински професионалист. Но му липсва увереността, която вдъхват най-добрите лекари. Не умее да успокои пациента с нещо от рода на „Нищо работа, ще се оправиш за нула време“.

— Но той каза тъкмо това!

— Да, но Конрад не му е повярвал, защото Рено не е убедителен. Умее да лекува тялото, но не и разума. А половината от лечението става там, в главата. Дори повече. Кон си е помислил: „Докторът ме лъже, за да свикна с мисълта, че ще остана ням. По-късно ще ми каже истината.“ Така е устроен брат ти, Джейми. Изтъкан е от нерви, живее в страх, а в подобни случаи разумът на хората се обръща срещу тях.

— Днес не пожела да дойде с мен — изтърсих. — Излъгах ви, че е на тренировка.

— Така ли? — Джейкъбс не изглеждаше изненадан.

— Да. Помолих го, но се изплаши.

— Не му се сърди. Изплашените хора живеят в свой ад. Може да се каже, че самите те неволно си го създават. Точно както Кон създаде своята немота. Така са устроени, затова трябва да проявяваме към тях съчувствие и състрадание. — Обърна се към къщата, която вече изглеждаше изоставена, и въздъхна. После пак ме погледна: — Не е изключено моят уред да е помогнал — на теория би трябвало да действа, — но не ми се вярва, Джейми. Мисля, че подлъгах брат ти. Поех КОНтрол над съзнанието на КОН — извини ме за каламбура. Научих този трик в семинарията, само че там го наричат „подклаждане на вярата“. Открай време съм умел в този номер, което ме изпълва и със задоволство, и със срам. Казах на брат ти да очаква чудо, пуснах тока и включих прехваления уред. Щом видях как устните на Кон потръпнаха и как примигна, разбрах, че съм успял.

— Страхотен номер! — извиках.

— Да, наистина. И доста гаден.

— А?

— Няма значение. Важното е да не споделиш тази тайна с него. Едва ли ще изгуби пак гласа си, но не е изключено. — Той си погледна часовника. — Виж, наумил съм си да стигна в Портсмут до вечерта и нямам време за повече раздумки. Ти също трябва да се прибираш. А посещението ти тук ще си остане друга тайна помежду ни, нали?

— Да.

— Нали не си минал покрай къщата на Ми-Мо?

Забелих очи, сякаш питах защо ми задава толкова тъп въпрос, и той отново се засмя. Зарадвах се, че го разсмях… въпреки всичко.

— Минах напряко през нивата на Марстелър.

— Умник си ми ти.

Не исках да си тръгвам, нито той да си замине.

— Може ли да ви попитам още нещо?

— Добре, но по-бързо.

— Когато изнасяхте онази… ъъъ… — Не исках да използвам думата „проповед“, звучеше ми злокобно. — … онова слово в църквата, казахте, че температурата на мълнията е петдесет хиляди градуса. Вярно ли е?

Лицето му се озари с онази светлина, която пламваше само когато се заговореше за електричеството. „Неговото хоби“ — щеше да каже Клеър. „Манията му“ — щеше да я нарече баща ми.