Скитникът евреин

Кметът

Дагоберт бе неспокоен. Той бе сигурен, че конят му не е отишъл сам при животните на звероукротителя и с ужас мислеше, че в крайна сметка решението щеше да зависи от разположението на съдията. Той реши колкото е възможно по-дълго да крие от момичетата новата си грижа и затова, когато влизаше в стаята им, се опита да забрави всичко.

— Добре, че кучето е пазило бедните деца — каза той докато отваряше вратата, но като видя, че стаята е потънала в мрак, извика: — Деца, защо стоите на тъмно!

Не последва отговор. Приближи опипом до леглото и хвана ръката на една от сестрите, тя бе студена.

— Роз! Бланш! Защо не ми отговаряте?

Той галеше машинално ръката, която бе уловил. В това време луната изплува и огря леглото, и войникът видя, че двете сестри са припаднали. Те лежаха прегърнати, Роз бе поставила главата си върху гърдите на Бланш.

— Бедните деца! — простена Дагоберт и се надигна да вземе шишето със спирта. — Колко ли са се уплашили. Не е чудно след толкова много вълнения.

Той навлажни крайчеца на една кърпа със спирт и леко започна да разтрива слепите им очи. След малко Роз помръдна, обърна глава на възглавницата и изпъшка. Отвори очи, но като не можа да познае Дагоберт, простена „Сестрице!“ и се хвърли в прегръдките на Бланш.

И Бланш бе се свестила от грижите на войника, но отново се уплаши, без да знае защо.

— Не се страхувайте, деца — каза Дагоберт — Аз съм. Много ли се уплашихте, докато ме чакахте?

— Много! Ако знаеш, Дагоберт…

— А защо загасихте лампата?

— Не я загасихме ние.

— Елате на себе си и ми разкажете какво стана. Тази гостилница не е безопасна и добре, че скоро ще я напуснем. Кажете сега какво се случи.

— Малко след като ти излезе, прозорецът се отвори, лампата падна на земята и се чу някакъв шум.

— Ние изпищяхме и затворихме очи, защото ни се стори, че в стаята има човек.

— Станалото-станало. Хайде сега, успокойте се.

— Защо цвилеше Смешльо?

— Цвилеше… Чакайте да запаля свещта. Къде ли е огнивото ми? А, ето го в джоба. Сега ще запаля свещта и ще взема от торбата необходимите книжа…

Дагоберт запали свещта и видя, че прозорецът наистина е отворен, а масата преобърната. Торбата беше там. Той затвори прозореца, изправи масата и развърза торбата, за да извади портфейла, който беше сложил заедно с кръста си в един джоб между подплатата и кожата. Войникът пъхна ръката си, но не намери нищо. Той застина като ударен от гръм, побледня и се дръпна назад.

— Какво ти е, Дагоберт? — попита Бланш.

Той не отговори, а остана приведен над масата и се зае да изпразни торбата. Извади овехтели дрехи, старата си гренадирска конна униформа от императорската гвардия. Напразно разтърсваше всяка дреха — не намери нито кесията, нито книжата си, нито дневника на генерал Симон, нито кръста си. Хвана торбата за дъното и я изтръска, но в нея нямаше нищо.