Героите умират
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: The Acts of Caine ( Overworld) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502820
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героите умират». Краткое содержание книги:
В родния си свят — Земята от нашето бъдеще — Каин е Хари Майкълсън, суперзвезда, чиито приключения в Отвъдие съпреживяват милиони зрители, свързани с него чрез виртуален интерфейс.
Ала извън помещенията на Студията — корпорацията, която продава приключенията му по света — той е никой; намира се някъде по средата в йерархията на едно жестоко кастово общество и често му се налага да се опитва да забрави, че в един далечен свят избива хора за забавление на богатите лентяи от собствената си планета.
Но сега нещата са стигнали твърде далеч. Отчуждената му съпруга, Палас Рил, е изчезнала загадъчно сред копторите на престолния град Анхана. И за да я спаси, Каин трябва да се изправи срещу най-голямото предизвикателство в живота си: смъртоносна игра на котка и мишка с най-коварните властелини на двата свята.
— Единият от затворниците — Ламорак — питаше за вас — рече той.
Бърн изсумтя.
— Трябваше да се досетя.
— Нима? — рече благо Тоа Сител. — И защо?
Бърн внезапно се изкашля в юмрука си и се извърна настрани. Херцогът го остави да обмисли отговора си, като го наблюдаваше с немигащия поглед и търпението на змия, която се е свила в очакване пред дупката на заека.
В настъпилата тишина отекнаха отново гласовете от съседната стая. Бърн отново се изкашля.
— Ами мечът му е у мен, нали?
— Нима?
Бърн бавно извади меча от ножницата, която бе привързана към гърба му. Острието проблесна под кървавочервената светлина и Тоа Сител ясно долови виещо жужене.
— Омагьосаният меч Косал — чували ли сте за него?
— Не.
— Е, наистина е такъв. Омагьосан, имам предвид. Тъпкан е догоре с магия. — Бърн зае позиция на гард, за да се възхити на меча на фона на залязващото слънце. — Може да разреже всичко. Хей, Ламорак едва не ме уби с него. Просна две от момчетата ми и когато застанах срещу него, още с първия удар разсече меча ми на две, четири пръста над ефеса.
— Как успяхте да го победите?
— Хванах меча му с двете си ръце и продължих да го стискам, докато му наритвах задника. — Бърн се усмихна с младежко самодоволство и изпъна напред ръцете, стиснал юмруци, като протягаща се котка. После разтвори напълно здравите си длани и ги показа на Тоа Сител, сякаш за да му каже: „Виждаш ли? Реже всичко — с изключение на мен.“ — Да си фаворит на Ма’елкот, си има своите предимства.
— Но това не е отговор — рече Тоа Сител. — Аз разпитвах него и онзи другия в продължение на часове. Защо ще настоява да говори само с теб?
— Може би защото го пребих — предположи Бърн, свивайки рамене. — Въпрос на чест, между мъже. Няма как да го разберете.
— Ясно — рече Тоа Сител с равен тон. — Очевидно тук наистина има нещо, което не мога да разбера. Засега.
Бърн се подсмихна самодоволно, омагьосаният меч описа свистяща дъга над главата му и отново се плъзна в ножницата. Мъжът се върна при прозореца.
След известно време наподобяващият далечна гръмотевица боботещ глас утихна и се чу гръмко изпукване, сякаш великан бе плеснал с ръце. Преговорите на Ма’елкот бяха завършили.
Бърн се приближи колебливо до вътрешната врата — голяма плоча от ковано желязо. На нея висеше масивна халка, изкована във формата на древния символ на змия, захапала опашката си. Нямаше да е трудно да се повдигне и пусне върху вратата, работа за секунда, в резултат на която щеше да се разнесе отекващ звън, но ръката на Бърн, която се протягаше към нея, трепереше като старческа. Той бързо погледна през рамо, за да провери дали Тоа Сител го е забелязал.
Херцогът си позволи да се усмихне отново.
Из затворената приемна се понесе вихрушка, като че ли някой бе отворил прозореца, до който бе стоял Бърн, и сякаш спокойната нощ бе преминала в буря. Вятърът отвори с лекота голямата врата, издавайки глух звук като от далечен водопад.
— Бърн. Тоа Сител.
Гласът на императора беше по-плътен и по-отекващ от звука на храмовата камбана, която наскоро бе обявила вечерния час. Тоа Сител никога не си задаваше въпроса как Ма’елкот разбира, че са отвън — Ма’елкот винаги знаеше.
— Елате при мен, любими мои благородници.
Тоа Сител се спогледа с графа, когото презираше — за миг ги свърза нишката на еднакво мрачно предчувствие — след което двамата едновременно пресякоха прага.
Желязната стая, в която се озоваха, беше построена преди повече от век, в началото на управлението на Тил Менелетис Златния — последният анхански крал, който се бе занимавал с магия. Стените на помещението без прозорци бяха обковани с листове от ковано желязо, споени от сребърни привързващи руни. Сребърни руни обграждаха вратата и единствените две места, където се виждаха каменните стени на двореца — двата окултни кръга, единият на пода, а другият отгоре над него, на тавана.
Стаята бе запечатана по заповед на Съвета на херцозите, който бе поел регентството над наследника на Тил Менелетис, след като злополучният експериментатор изпадна в буйна лудост; легендарният Манавитан Сивоокия постави пазители на стаята и тя успя да устои на всички опити за проникване, докато пред нея не се изправи самият Ма’елкот.
В северния квадрант на окултния кръг се издигаше олтар от местен варовик, върху който бе проснато голото тяло на мъж на средна възраст, почернено от сажди и покрито с кора от засъхнала покафеняла кръв. Тоа Сител познаваше мъжа, познаваше го много добре, беше се хранил заедно с него и съпругата му и бе потупвал децата му по главичките; сега не си позволи дори да си спомни името му.