Заслепяващият нож

Да бе. Адски просто. Разбира се, за Гавин Гайл сигурно беше адски просто. За човек с неговата мощ нещата бяха толкова лесни, че навярно си мислеше, че са лесни и за другите.

— Какво се опитваме да направим? — попита Кип. — В крайна сметка, искам да кажа.

— Войната е разгарящ се пожар. И всяка стара вражда е сухо дърво, просещо за пламък. Когато се бих с брат си, към мен се присъединиха мъже, които ме мразеха, но повече мразеха съседите си, а след това съседите им взеха неговата страна. Убихме двеста хиляди души за по-малко от четири месеца, Кип. Имах възможност да спра тази война сега, в един град, с цената на няколко хиляди мъртви. Провалих се. Има сатрапии, които не биха имали нищо против да видят Аташ в пламъци, които не биха имали нищо против този пожар да стигне до Кървавата гора, които не искат синовете им да умрат, защитавайки Рутгар, които не искат да се наложи дъщерите им да бъдат Освободени, след като са бранили Пария, които не искат да вдигнат данъците си за илитийските езичници, които не искат да пратят зърното си на онези мръсни аборнейци.

Кип разбра.

— С което не остава никой.

— Опитваме се да спрем войната преди да погълне всички.

— Как се спира война? — попита Кип.

— Печелим я. Тъй че ти изпълни своята роля, а аз — моята.

— Колко време имам? — попита Кип. Частица от него се разбунтува. Не беше честно да се иска от момче да прави това. Не това трябваше да иска човек от своя син. Но Кип беше син само по милостта на баща си. Беше нежелано копеле и ако Гавин държеше момчето, което изобщо не бе познавал, на разстояние, как можеше Кип да го обвини?

— Зависи колко дълго Цветния принц ще ближе раните си в Гаристън. Сигурно ще е твърде много да се надяваме, че ще се задържи там през зимата, тъй че най-вероятно ще тръгне на запад. Предполагам, че Идос ще го задържи за няколко месеца. Загубата на Идос би трябвало да е достатъчна, за да раздвижи Спектъра. Ако не… шест месеца, Кип. Осем, ако имаме късмет. Ако не спасим град Ру, ще вземе пещерите им със селитра и железните мини и ще бъдем хвърлени във война, по-лоша от Войната на Лъжепризмата, и едва ли ще е толкова кратка.

Кип беше толкова дълбоко затънал във всички тези сложни неща, че не можеше дори да види повърхността.

— Защо аз? — попита той.

— Защото смелостта е мечът за един млад мъж. Дързостта е оръжие. И, за да бъда откровен, ако се провалиш по не особено импозантен начин, ще приличаш просто на едно незначително хлапе. Това би увредило репутацията ти, но не и моята. И няма да убие нито теб, нито мен. Добро оръжие си, защото външно приличаш на дете, кротко момченце, което не би наранило и муха.

„Кротко? Синоним за «дебеличко и мило». Следващото ще е «сладко»!“

— Толкова съм невзрачен, че съм съвършен?

— Именно.

— Мислил съм го преди, точно преди да избягам от Гаристън. — Кип си беше помислил, че никой няма да заподозре, че едно дете е дошло да шпионира Цветния принц и да спаси Лив. Беше свършило добре.