Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
Като слизаше по стълбите, на площадката на долния етаж Редрик видя тромав човек в раирана пижама, който нещо се мъчеше с ключалката на своята врата. От тъмната вътрешност на квартирата лъхаше топла и кисела миризма. Редрик се спря и каза:
— Добър ден.
Тромавият човек го погледна боязливо през широките си плещи и измърмори нещо под носа си.
— Нощес вашата съпруга е идвала у дома — каза Редрик. — Уж че нещо сме режели. Станало е някакво недоразумение.
— А мене какво ме засяга — промърмори човекът в пижамата.
— Жена ми вчера пра — продължи Редрик. — Ако сме ви обезпокоили, моля да ни извините.
— Ама аз нищо не съм казал — продума човекът с пижамата. — Няма защо…
— Е, много се радвам — каза Редрик.
Слезе долу, отби се в гаража, постави кошницата с торбата в ъгъла, затрупа я с една стара седалка, накрая огледа всичко и излезе на улицата.
Не беше далеч — две пресечки до площада, после през парка и още една пресечка до Централния булевард. Пред „Метропол“, както винаги разноцветна редица от автомобили блестеше в никел и лак, носачи с малиновочервени сака мъкнеха куфари към входа, някакви солидни хора с чуждестранна външност беседваха на групи по двама по трима на мраморната стълба, като димяха с цигарите си. Редрик реши засега да не отива там. Настани се под тентата на малкото кафене от другата страна на улицата, поръча си кафе и запали цигара. На две крачки от него около масичката седяха трима офицери от международната полиция, облечени цивилно, те мълчаливо и припряно поглъщала топли кренвирши по мармънтски и пиеха бира от високи халби. От другата страна, на десетина крачки, някакъв сержант ядеше пържени картофи. Синята каска стоеше с дъното нагоре на пода до стола му, а коланът с кобура висеше на облегалката. Други посетители в кафенето нямаше. Сервитьорката, непозната възрастна жена, беше застанала встрани и от време на време се прозяваше, като деликатно прикриваше с длан начервената си уста. Беше девет без двайсет.
Редрик видя как от входа на хотела излезе Ричард Нънан и в движение нахлупи на главата си меката шапка. Той изтича бодро по стълбата, нисичък, пълничък, розов, целият излъчващ благополучие и комфорт, свеж и сякаш уверен, че не го очакват никакви неприятности.
Прикрил се с длан, Редрик гледаше как Нънан се настанява трудно и делово зад волана, премества нещо от предната на задната седалка, навежда се за нещо, нагласява огледалото за обратно виждане. След това пежото кихна със синкав дим, бибипна на някакъв африканец в бурнус и бодро изскочи на улицата. Очевидно Нънан отиваше в института и значи трябваше да заобиколи фонтана и да мине покрай кафенето.
Вече беше късно да стане и да си тръгне, затова Редрик само закри с длан лицето си и се прегърби над своята чаша. Но това не му помогна. Пежото бибипна досами ухото му, спирачките изскърцаха и бодрият глас на Нънан го повика:
— Ей! Шухарт! Ред!
Като се наруга, Редрик повдигна глава. Нънан вече крачеше към него с протегната ръка и сияйно се усмихваше.
— Какво правиш тук толкова рано? — попита Нънан, щом дойде. — Благодаря, мамче — спря той сервитьорката. — Нищо не искам… — И отново се обърна към Редрик: — Сто години не съм те виждал. Къде изчезна? С какво се занимаваш?
— Ами така… — без желание продума Редрик. — Повече с дреболии.
Той гледаше как Нънан с обичайното затруднение и сериозност се настанява на масата срещу него, премества с пълните си ръце чашата със салфетките на една страна, а чинията от сандвича на друга и го слушаше как бъбри дружелюбно.
— Изглеждаш някак умърлушен, май не си доспиваш, а? Знаеш ли, и аз в последно време се измъчих с тази новата автоматика, но от сън не се лишавам, братче, сънят за мен е най-важното нещо, дяволите да я вземат тази автоматика… — Изведнъж той се огледа. — Пардон, може би чакаш някого? Да не ти попречих?
— Ами — вяло каза Редрик. — Просто имах време и чакай, рекох, поне да си изпия кафето.
— Е, няма да те задържам — каза Дик и погледна часовника си. — Слушай, Ред, захвърли тия твои дреболии и се върни в института. Знаеш, че там по всяко време ще те вземат. Ако искаш, пак ще бъдеш при руснак, скоро пристига.
Редрик поклати глава.
— Не — каза той. — Втори Кирил още не се е появил на бял свят… Пък и няма какво да правя във вашия институт. Сега там, при вас, всичко е автоматика, в Зоната ходят роботи и премиалните сигурно пак роботи ги получават… А мизерната заплата на лаборанта и за тютюн няма да ми стига.
— Недей така, всичко би могло да се уреди — възрази Нънан.