Димитър
- Автор: Блэтти Уильям Питер
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Димитър». Краткое содержание книги:
— Ужасно съжалявам, познаваме ли се?
Първоначално Майо не се обезпокои твърде много и отдаде случилото се на вероятно увреждане на зрителния център в мозъка на Рей. Ситуацията обаче се промени, когато неврологът го попита какво са му отговорили привиденията.
— Нищо — бе отвърнал Рей.
— А помежду си? Казаха ли си нещо?
— Не, не си говореха.
— Добре. Какво правеха тогава?
Рей сведе замислено глава и остана безмълвен известно време, сякаш старателно обмисляше въпроса. След това погледна нагоре и заяви:
— Те са само свидетели.
Незнайно защо, отговорът разтревожи Майо.
След пет седмици Рей умря.
Майо се почеса по носа с кокалчето на пръста си. Смъртта на Рей. Там ли беше проблемът?, запита се той. Спомни си как в началото на кариерата му го бяха измъчвали предсмъртните думи на един филмов актьор, починал едва на шейсет години: „Но аз току-що дойдох на този свят!“ С времето обаче Майо свикна със смъртта. „А и не мисля, че това е скръб — разсъждаваше той. — Веднага бих разпознал скръбта.“ Отнякъде долетя глухо дрънчене на чаши и чинии. Майо погледна часовника си. Беше почти четири. Вече приготвяха закуската на пациентите. „Скоро ще се вижда сградата на ООН — помисли си той с облекчение. — Не всички предвидими събития са толкова страшни.“
Майо продължи да крачи по коридора, сви вляво и когато видя, че в стая 422 свети, настроението му незабавно се подобри. Вътре лежеше Еди Шор, легендарният ръководител на биг бенд от четирийсетте години. На върха на славата си той неочаквано бе решил да се откаже от музиката и да се оттегли във ферма в Северна Вирджиния, където да започне кариера на писател. Беше дошъл в Йерусалим, за да събира материали за нов исторически роман, чието действие се развиваше по времето на Христос. Попадна в „Хадаса“ не като неврологичен пациент, а заради симптоми на салмонелоза. Настаниха го в неврологичното отделение, защото там стаите бяха по-хубави. Майо ускори крачка. Като запален фен на музиката на Шор, лекарят се бе осмелил да му се представи и вече бе водил дълги разговори с идола си. Постепенно откри, че той е съвсем обикновено човешко същество — добродушен и приветлив, но едновременно с това рязък и навъсен. Изключително проницателен и брутално откровен. Понякога обаче в него се долавяше някаква уклончивост. Като че ли избягваше да отговори на някой въпрос, а често се преструваше, че не го е чул. Тогава сякаш го обгръщаше воалът на тайнствеността.
Шор беше почти напълно оплешивял, с високи, изпъкнали скули и харизматичен поглед, който го правеше поразително красив дори сега, когато бе навлязъл в шейсетте. Беше се женил многократно и в бърза последователност за няколко от най-бляскавите звезди на Холивуд. Веднъж Майо го бе попитал как изобщо е могъл да изостави тези красавици, а Шор бе отвърнал:
— Шегуваш ли се? Беше адски трудно! Как се обръщаш към една гола богиня в леглото ти, за която копнеят всички мъже на света, и й казваш директно: „Отегчаваш ме“? Наистина ли мислиш, че беше лесно, за бога! Мисли, Майо, мисли!
Освен това Шор беше споделил какво го е накарало да изостави музикалната си кариера.
— Преди време реших да направя много специално турне — бе обяснил той. — С един страхотен оркестър. Най-добрите музиканти в страната. Най-талантливите! Искахме да изпълним нови, оригинални парчета, а не онази скучна помия, която свирехме в „Парамаунт Тиътър“ на Таймс Скуеър или на колежанските балове. Затова написах няколко страхотни композиции — наистина гениални — и събрах чудесен оркестър. Тръгнахме на турне и познай какво стана… Хората не ни харесаха, Майо! Освиркаха ни! Да, след всеки концерт протестираха и крещяха, че искат големите стари хитове, докато накрая не им теглих една майна и не прекратих турнето. Върнах се в апартамента си в Манхатън, където киснех и сумтях по цял ден. В даден момент страшно се ядосах и отидох при агента ми. Казах му да събере музиканти за ново турне, но този път нямаше да им платя повече от минимума. „Минимума?! — разкрещя се той. — Еди, полудя ли? За толкова малко пари не можеш да откриеш свестни музиканти! Ще намериш само трупове, тромпетисти с белодробен емфизем!“ Аз обаче отвърнах: „Точно трупове искам! Пет пари не давам, ако не могат да четат ноти! Говоря сериозно. Направи го!“ Скоро той ми доведе някакви отрепки, които си мислеха, че музиката по ноти е психиатричен тест. Тръгнахме на турне. Звучеше гадно, направо кошмарно, нещо като „Великите романтични хитове на Мантовани за автомобилни състезатели“. Свирихме най-популярните ми парчета, всички виенски сладкиши, които жената на Моцарт е хвърляла в лицето му, а ония пещерняци умираха от кеф, аплодираха бурно и тропаха с крака! Не можех да повярвам! Отвратително! Гадеше ми се! Една вечер по време на концерт разперих ръка, за да подскажа на момчетата кой пасаж следва. Ето така, малко настрани, така че да не видят точно колко пръста им показвам. Трябваше да гадаят и всички изсвириха различни пасажи. Прозвуча като сблъсък на две галактики. Пълна какофония. Звуци от дъскорезница. Страшен боклук. И какво стана? Обсипаха ни с аплодисменти! — Шор се бе загледал мрачно в пространството. — Това беше върхът — бе заявил той. — Същата вечер отмених останалите концерти от турнето, купих си ферма, почнах да пиша и повече не погледнах назад.