Да се биеш с Рубен Улф

— Не, човече — честно отвръща той. — Много зле те подредиха.

— Сериозно ли?

— Сериозно.

Полека-лека идвам на себе си. Почиствам кръвта и гледам мача на Руб през процепа на вратата. Сега, когато мен ме няма, Бронята е заел мястото ми в ъгъла на брат ми, макар че той няма нужда от него. Виждам Стефани, която се люшка заедно с публиката и вижда как Руб праща противника си в нокдаун във втория рунд. Виждам усмивката й. Красива усмивка, но не е онази от хиподрума. Не е за мен. Бях потънал в тези очи. Бях се изгубил в небето им. А сега съм тук и си припомням, че тя всъщност не обича бокса…

Мачът приключва същия този рунд.

С момичето е свършено две минути по-късно.

Свършено е, когато Руб минава покрай нея и тя му казва нещо. Руб кима. Това ме кара да се чудя дали го пита как е Камерън. Дали иска да види мен?

Работата е там, че знам. Тези очи не може да са за мен.

Или може?

Скоро ще разберем, защото по време на следващия мач Руб излиза през задната врата и аз се вслушвам. Сигурен съм, че говори с нея. Със Стефани.

Близо съм. Твърде близо, но не мога да се сдържа. Трябва да чуя. Гласът на Руб е пръв.

— Искаш да разбереш дали брат ми е добре, нали?

Мълчание.

— Е, това ли искаш да знаеш?

— Той добре ли е?

Аз съм в гласа й за миг, оставям се той да ме обгърне, да ме залюлее, докато Руб не поставя нещата на мястото им. И го прави без заобикалки.

— Не ти пука, нали?

— Разбира се, че ми пука!

— Не, не ти пука. — Той вече го е решил. — Дошла си заради мен, нали? — Мълчание. — Нали?

— Не, аз…

— Виж какво, някъде навън има умни момичета, но не и тук. Те не идват тук с мен, за да го направим до стената, защото си въобразяват, че съм корав, силен и печен! — Усещам колко е ядосан. — Няма начин. Те са си у дома и си мечтаят за някой Камерън! Мечтаят си за брат ми!

Гласът й ме зашлевя.

— Камерън е неудачник.

Зашлевя ме болезнено.

— Да, но знаеш ли какво? — продължава Руб. — Той е неудачник, който те изпрати до вас вчера, докато на мен не ми пукаше. Не ми пукаше, че могат да те пребият или да те изнасилят! — Гласът му се стоварва отгоре й като юмручни удари, усещам го. — Но Камерън, брат ми, умираше да ти достави удоволствие и да е добър с теб. — Тя вече е притисната в ъгъла. — И щеше да бъде, повярвай ми. Щеше да се бие до кръв за теб, макар и не с юмруци. Това разбираш ли го?

Мълчание.

Руб, Стеф, вратата и аз.

— Така че ако искаш да го направиш тук с мен, давай — продължава да я мачка Руб. — С теб сме си лика-прилика, но него не го заслужаваш. Ти не заслужаваш брат ми…

Това е последното му словесно кроше и ги усещам как стоят там. Представям си ги — Руб я гледа, а Стефани гледа в друга посока. Само не и в Руб. Не след дълго чувам стъпките й. Последната звучи като олюляване.

Руб е сам.

От едната страна на вратата. Аз съм от другата.

Чувам го как си говори.

— Все заради мен. — Пауза. — И за какво? Дори не съм…

Гласът му заглъхва.

Отварям вратата. Виждам го.