Град на стълби

— В моята страна е много популярна — каза с усмивка момчето. — В Баликов даже има ежегоден турнир. Спечелих няколко, но не помня кои точно. Знам, че спечелих три един след друг.

Шара приключи с подреждането на фигурите си.

— Предлагам, сър — каза тя, — да не говорите, а да играете.

Той плъзна поглед по подредбата ѝ и се засмя.

— Май ще излезе, че съм бил прав! Страхотно! Това прилича на Маневрата Мисчени. Или би приличало, ако играехме товос ва. Добре, че играем батлан, нали? — В същия момент приключи с подреждането на своите фигури.

Шара ги погледна.

— А това — каза тя — е Врътката на Стровски.

Той се ухили победоносно.

— Или поне вие бихте искали да стигна до този извод — продължи Шара, — макар да подозирам, че след три хода ще се окаже Авангардов блок, а след това атака по фланга.

Момчето примигна, сякаш някой го е шамаросал. Усмивката му изчезна.

— Но добре, че играем батлан, нали? — каза отровно Шара. Наведе се напред. — По-хубав си — добави — без онази самодоволна усмивка.

Студентите наоколо почнаха да дюдюкат.

Момчето я гледаше втренчено. После се засмя кратко, невярващо, и каза:

— Хвърляй.

— С удоволствие — каза Шара.

Хвърли заровете и играта започна.

Не игра, а истинска битка, която се проточи четири часа — битка на изчакване, силна отбрана, постоянно прегрупиране. Според думите на един преподавател това била най-консервативната партия батлан, която бил виждал. Само дето те изобщо не играеха батлан, а някаква смесица от батлан и товос ва, която измисляха в движение.

Той ѝ говореше постоянно, давеше я в неспирното си бърборене. Три часа Шара издържа геройски, оставаше глуха за закачките му, но накрая момчето от Континента попита:

— Кажи ми, толкова ли е скучен животът ти, че имаш достатъчно време да изучаваш трудни чужбински игри? — Направи ход, който изглеждаше агресивен, но всъщност бе за заблуда и Шара го знаеше. — Нямаш ли приятели? Семейство?

— Вярваш, че вашата игра е трудна за усвояване — каза Шара, раздразнена. — За мен и играта, и културата ви са смешни.

Игнорира заблуждаващия му ход и премина към фронтална атака по начин, който би изглеждал самоубийствен за всеки, който не разбира какво става.

Младежът се засмя.

— То можело да говори! Малкото сърдито момиченце говори!

— Не се съмнявам, че за човек като теб всеки, който не приема прищевките ти със сляпо подчинение, вероятно изглежда напълно непонятен.

— Може и да е така. А може би съм тръгнал да пътувам с единствената цел да намеря някой, с когото да си чеша езика на равни начала. Ала се питам… какво ли те е натупало толкова зле, че да ти наточи така острието, сърдитке?

Премина в отстъпление и удвои отбраната си. (Някакъв студент наблизо изсумтя: „Кога най-после ще започнат да играят?“)

— Грешите, сър — каза Шара. — Просто вие сте твърде чувствителен. Даже очаквах, че толкова часове на стол без възглавничка вече ще са прежулили кралското ви дупе.