Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
— Баба ти ли? — Снори повдигна вежди.
— Ъъъ… — Мамка му! Той дори не ме беше забелязал в тронната зала, а сега вече знаеше, че съм принц, ценен заложник. — Аз съм ѝ много далечен внук. Всъщност, почти нямаме роднинска връзка. — Вдигнах ръка към носа си. От целия този смях той беше започнал да пулсира от болка.
— Поеми си хубаво въздух. — Снори се приведе напред.
— Какво?
Ръката му се стрелна и ме улови за тила с пръсти като клещи. За секунда си помислих, че просто ще ми строши черепа, но после другата му ръка закри полезрението ми и светът избухна в ослепително бяла агония. Стиснал носа ми с два пръста, той дръпна и завъртя. Нещо изстърга и ако ми беше останало какво да повръщам, щях да напълня лодката с него.
— Готово. — Той ме пусна. — Оправих ти го.
Излях цялата си болка и изненада в един продължителен крясък, който накрая придоби членоразделност:
— … да ме шиба Ису с кръста си! — Думите излязоха ясни, носовото гъгнене беше изчезнало. Въпреки всичко не можех да се насиля да му благодаря, затова казах само: — Ох!
Снори се отпусна назад и хвана бордовете на лодката.
— Значи си бил в тронната зала, а? Сигурно си чул историите, които ни доведоха да разкажем.
— Ами, да… — Или поне части от тях.
— В такъв случай знаеш накъде съм се запътил — заяви Снори.
— На юг ли? — рискувах да предположа.
Той изглеждаше озадачен.
— Ще се чувствам по-добре, ако се движа по море, само че това трудно ще се уреди. Може би ще се наложи да пътувам на север през Роун, Ренар, Анкрат и Конот.
— М-да, разбира се… — Нямах представа какви ги приказва. Ако в неговата история имаше и една-едничка вярна дума, изобщо не би му се искало да се връща. А маршрутът му звучеше като пътуване през ада. Роун, нашият недодялан северен съсед, винаги е бил място, което е по-добре да избягваш. Още не съм срещал роунец, върху когото бих се изпикал, ако гори. За Ренар никога не бях чувал. Анкрат беше някакво мрачно кралство в края на едно блато и населен със свирепи рожби на кръвосмешение. Конот се намираше толкова далеч, че просто трябваше нещо да му е сбъркано. — Желая ти късмет, Снагасон, накъдето и да си се запътил. — Протегнах ръка за едно мъжко ръкостискане, прелюдия към нашата раздяла.
— Отивам на север. У дома, за да спася жена си, семейството си… — Млъкна за момент и стисна устни. — А първия път, като те оставих, нещата се развиха зле. — Изгледа ръката ми с известно подозрение и предпазливо протегна своята. — В момента не усещаш ли онова? — Докосна носа си с другата си ръка.
— Разбира се, че го усещам, мамицата му! — Вероятно беше най-болезненото нещо, което бях изпитвал, и това го казва човек, който се е научил по трудния начин да не скача върху коня от прозореца на спалня.
Той доближи ръка към моята и в кожата ми се насъбра напрежение. Усетих боцкане и горещина. Още по-близо и по-бавно — и ръката ми започна да изсветлява, почти да сияе изотвътре, докато неговата потъмня. Когато между протегнатите ни длани оставаха само два-три сантиметра, сякаш студен огън пробяга по вените ми, ръката ми беше станала по-ярка от ден, а неговата изглеждаше все едно е била потопена в тъмни води, оцапана с най-черното мастило, което се събираше във всяка бръчица и изпълваше вряка пора. Вените му бяха почернели, докато моите горяха, от кожата му като мъгла струеше мрак, а по моите кокалчета играеше блед призрачен пламък. Снори срещна погледа ми; скърцаше със зъби от болка, която, изглежда, съответстваше на моята. Сините му по-рано очи сега представляваха дупки към някаква вътрешна нощ.
Нададох едно от онези изквичавания, които винаги се надявам да останат незабелязани, и дръпнах ръка.
— Мътните го взели! — Затръсках я, за да разсея болката, и видях как възвръща нормалния си цвят. — Онази проклета вещица! Ясно, разбрах. Няма да се ръкуваме. — Посочих към един чакълест бряг по външната извивка на речния завой. — Можеш да ме оставиш ей там. С обратния път ще се оправя и сам.
Снори поклати глава, очите му си възвръщаха синия цвят.
— Когато се раздалечихме, нещата се влошиха още повече. Не забеляза ли?
— Бях доста зает — казах. — Но да, спомням си, че имаше някакви проблеми.
— Каква вещица?
— Ъ?
— Ти каза „проклета вещица“. За кого говореше?
— О, няма значение, аз… — Спомних си за бойните ями. Да го лъжа на този етап вероятно би било грешка. Така или иначе, лъжех само по навик. По-добре да му кажа. Може би езическите му познания щяха да ни помогнат да стигнем до някакво решение. — Виждал си я. В тронната зала на Червената кралица.
— Старата вьолва ли? — попита Снори.
— Старата какво?
— Онази дъртачка, дето стои до Червената кралица. Тя ли е вещицата, за която говориш?