Дан на Хрътките

Моля, съберете се, и нека да си поговорим за някои дребни и гадни неща. О, хайде, за никой от нас не са чужди коварните демони, скрити зад тъй кротките маски, тъй невинно ококорените очи, тъй скритите тъмни умове. Съществува ли злото? Сила ли е то, някакво гибелно обсебване, което потайно се вмъква в непредпазливата душа? Дали е нещо отделено и с това — обект на укори и обвинения, различно от онзи, когото е използвало? Дали прехвърча от душа на душа, като заплита сатанинските си коварства във всякакви невидими места, затяга на възли тръпнещи страхове и изумителни възможности, смразяващи ужаси и жестока лична изгода?

Или тази противна дума не е нищо повече от старомодно и — ах, колко удобно капсулиране на всички онези черти, очебийно лишени от морален контекст, дума, която в щедро обобщение побира всичко покварено и стъписващо жестоко, дума, придаваща смисъл на онзи блясък в очите — на блясъка в очите на зрителя, съзерцаващ как самият той предизвиква ужас, болка и страдание, и неописуема скръб?

Дайте на демона яркочервени люспи и остри нокти. Пипала и капеща отрова. Три очи и шест гърчещи се езика. Присвит е там, в душата, последното му обиталище от вечния низ обиталища — и всички богове ще паднат на колене.

Но не. Наистина. Злото не е нищо повече от дума, обективизиране там, където не е нужно никакво обективизиране. Нека оставим идеята за някаква външна сила като източник на невъобразима нечовечност — тъжната истина е в нашата вътрешна склонност към безразличие, към съзнателния отказ на милост, към изключването на всичко, което е морално в нас.

Но ако всичко това е толкова страшно, то нека да го наречем зло. И да го боядисаме в огън и злъч.