Друговремец

– Нищо, освен духа на езерото, сасенак. Водата извира от земята през една тясна пукнатина там – и той кимна към мастиленочерния мрак в другия край на пещерата – и се процежда през още десетина отвора в скалата. Но няма изход, освен този през вратата.

– Дух на езерото? – рекох развеселена. – Звучи малко езическо, а и точно под манастир.

Той се изтегна блажено, а очертанията на дългите му крака плувнаха под повърхността като стъблата на водно растение.

– Е, както и да го наричаш, тук е много по-отдавна от манастира.

– Да, виждам.

Стените на пещерата бях от гладка, тъмна вулканична скала, почти като черно стъкло, осеяно с влага. Цялото помещение приличаше на огромен мехур, полупълен със странно живата, ала стерилна вода. Сякаш бях приласкана обратно в утробата на земята и че ако притисна ухо към скалата, ще чуя безкрайно бавния ритъм на огромно сърце съвсем наблизо.

Дълго време бяхме много тихи, носехме се във водата, унесени, и от време на време се докосвахме неволно, оставили се на невидимите течения на пещерата.

Когато накрая продумах, гласът ми звучеше лениво, сякаш бях упоена.

– Реших.

– А… Значи Рим? – Гласът на Джейми сякаш идеше отдалеч.

– Да. Не знам, когато отидем, какво...

– Няма значение. Ще направим каквото можем.

Той се пресегна към мен, толкова бавно, че си помислих, че ръката му никога няма да ме достигне.

Придърпа ме по-близо, докато чувствителните ми зърна не опряха в неговите. Водата бе не само топла, но и плътна, почти мазна на докосване. Ръцете му слязоха надолу и подхванаха дупето ми, повдигнаха ме.

Проникването ме сепна. Кожата ни беше гореща и хлъзгава и се носехме един над друг, без почти да се усещаме, но присъствието му в мен беше плътно и съкровено, постоянна точка в изменчивия воден свят, като пъпна връв насред произволните движения в майчината утроба. Проскимтях от изненада, когато заедно с него в мен нахлу и горещата вода, но след това се настаних върху него с въздишка на удоволствие.

– О, това ми хареса – каза той с наслада.

– Кое? – попитах.

– Този звук. Когато изписка.

Не беше възможно да се изчервя – кожата ми не можеше да се зачерви повече. Позволих на косата си да падне пред лицето ми, а къдриците се отпуснаха, когато плувнаха по повърхността на водата.

– Съжалявам, не исках да съм шумна.

Той се засмя – дълбокият му глас проехтя сред устоите на покрива.

– Казах, че ми харесва. Така е. Това е едно от нещата, които най ми харесват, когато спя с теб, сасенак, тези малки звуци.

Придърпа ме по-близо и челото ми опря във врата му. По кожата ни веднага изби пот, хлъзгава като натежалата от сяра вода. Той помръдна с хълбоци, аз рязко си поех дъх и едва успях да сподавя възклицанието си.