Сблъсък

Надин се събуди като котка в тъмното двадесетина минути след като Лари Ъндърууд и Луси Суон се бяха върнали в лагера и десет минути след като бяха свършили със секса и вече спяха.

Изпита неописуем ужас и цялата се вцепени.

„Някой ме желае — помисли си, заслушана в галопиращия ритъм на сърцето си, което постепенно се успокояваше. Очите й, широко отворени в мрака, се втренчиха в късчето небе над нея, където сплетените клони на бряста образуваха дантела от сенки. — Това е. Някой ме желае. Истина е.“

„Но… защо е толкова студено…“

Родителите й и брат й загинаха при автомобилна катастрофа, когато тя бе на шест години. Този ден не бе отишла на гости при чичо си и леля си, а вместо това бе останала да си играе у едно съседско дете. И без това роднините повече обичаха брат й, това помнеше добре. Брат й не бе като нея, някакво изтърсаче, измъкнато от сиропиталището, когато бе на четири години и половина. Произходът на брат й бе известен. Брат й бе — „моля оркестърът да свири туш“ — тяхно собствено дете. А Надин щеше да си остане завинаги „дете на земята“.

След злополуката отиде да живее при чичо си и леля си, понеже те бяха единствените й живи роднини. Помнеше, че за осмия й рожден ден я бяха завели на екскурзия с теснолинейката до връх Уошингтън, а от промяната в налягането й потече кръв от носа, което много ги ядоса. Леля й и чичо й бяха доста възрастни, на около петдесет и пет, когато тя навърши шестнадесет. В онази година, когато бе тичала на воля по мократа от росата трева под лунната светлина — нощ на опиянение, когато мечтите възникваха ненадейно, изтръгнати от нереалния свят на фантазията. Нощ за любов. И ако момчето я бе хванало през онази нощ, тя щеше да му даде всичко, което притежаваше, пък и какво ли значение имаше, ако бе успял да я хване? Важното бе, че се бяха гонили в нощта, нали?

Но той не успя да я настигне. Облак скри луната. Росата стана някак лепкава, студена, неприятна. Вкусът на вино в устата й бе тръпчив и леко горчив. Някаква метаморфоза се осъществи с нея и тя почувства, че трябва да чака.

Къде ли е бил тогава отреденият за нея, нейният годеник на мрака? Какви пътища, какви задни, тесни улички е обикалял в тъмнината, потраквайки с токовете на ботушите си покрай къщите, където веселите разговори и звънтенето на чашите в часа за коктейли превръщаха света в добре подредено, организирано място, подчинено на разума? Кои ледени ветрове бяха негови слуги? Колко пръчки динамит носеше в окъсаната си раница? Какво ли е било името му, когато тя беше на шестнадесет? На колко години е бил? Къде е бил домът му? Каква е била майка му, която му е давала да суче? Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че той като нея е сирак и че още не бе ударил неговият час.

Крачеше по пътеки, които още не бяха утъпкани, а и тя самата бе стъпила вече с единия си крак на тези пътеки. Кръстопътят, на който щяха да се срещнат, беше още далеч. Той беше американец, в това Надин не се съмняваше, обикновен американец, който обича мляко и ябълков пай и който се чувства добре в уютна селска кухня с ленена карирана покривка на масата. Неговият дом бе Америка. Движеше се по тайнствени пътища, по скрити магистрали с подземната железница, където крайпътните табели бяха с рунически букви. Той бе човекът с другото лице, злодеят лошият човек, Скитника; изтърканите токове на ботушите му тракаха по уханните пътеки на лятната нощ.

Никой не знаеше кога ще дойде той — нейният очакван годеник.