Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
8
Като мина половината път до бараката, Гардънър започна да се чувства по-добре — може би си беше възстановил спокойното дишане. Но по-вероятно бе, предполагаше той, да е успял „наистина“ да се освободи от почти целия валиум и сега да започваше преодоляване действието на остатъка.
Или възможно бе старецът да му вдъхва сила по някакъв начин.
Каквато и да беше причината, важното бе, че се изправи пак на крака и започна да подскача към бараката. Вкопчи се за миг във вратата, с бясно галопиращо в гърдите му сърце. Случайно погледна надолу и видя дупка в дървото. Тя беше кръгла. Краищата й стърчаха навън в зигзагообразна огърлица от бели трески. Тя имаше „изгризан“ вид, тази дупка.
„Прахосмукачката, която натискаше копчетата. Ето как е излязла. Тя имаше Нов и Подобрен режещ накрайник. Господи, тези хора наистина «са» луди.“
Той тръгна да заобикаля бараката и го завладя хладна увереност: ключът нямаше да е там.
„О, Боже, Гард, престани вече! Защо да…“
Но се оказа „точно“ така. Ключът „наистина“ го нямаше. Пиронът, на който бе висял, стърчеше празен.
Гардънър се подпря върху стената на бараката, изтощен и треперещ, тялото му покрито с пот. Погледна надолу и слънцето проблясна в нещо на земята — ключът. Пиронът беше леко наклонен. Бе оставил ключа бързешком и сигурно сам беше изкривил леко пирона, забит в мекото дърво. Ключът просто се бе хлъзнал.
Той с мъка се наведе, вдигна го и тръгна отново към вратата. Усещаше с болезнена яснота колко бързо минава времето. Те щяха да пристигнат скоро. Как би могъл да успее да си свърши работата в бараката и после да отиде до кораба, преди да са дошли? Тъй като бе невъзможно, може би беше по-добре да се откаже.
Когато се върна при вратата, долови слаб шум от двигатели. Той направи опит да пъхне ключа в катинара и не улучи ключалката. Слънцето светеше ярко, сянката му бе малко по-голяма от локвичка, свила се в краката му. Отново. Този път ключът влезе. Той го завъртя, отвори вратата и пристъпи в бараката.
Зелената светлина го обгърна.
Тя беше силна — по-силна от миналия път. Онзи голям куп от преплетени приспособления
„(трансформаторът)“
ярко блестеше. Той пулсираше, както и преди, но сега пулсациите му бяха по-бързи. Тънки зелени пламъчета пробягваха по сребърните схеми на превключвателните табла.
Гардънър се огледа. Старецът, плуващ в зелената си баня, отвърна на погледа му с единственото си здраво око. Изразът му беше измъчен… ала разумен.
Използвай трансформатора за да спасиш Дейвид
— Старче, те идват за мен — изграчи Гардънър. — Нямам време.
Ъгъла, отсрещния ъгъл.
Той погледна натам и видя нещо, което наподобяваше малко телевизионна антена, голяма подвижна закачалка за палта и онези дворни приспособления, на които жените простират дрехи, като ги въртят, докато го направят.
— Онова ли?
Изнеси го на двора.
Гардънър не разпитва повече. Нямаше време. Нещото стоеше върху малка квадратна платформа. Той предположи, че батериите и схемите му са в нея. Като се приближи, забеляза, че пръчките, които приличаха на извитите краища на телевизионна антена, всъщност са тънки стоманени тръби. Гард хвана централния стълб. Нещото не беше тежко, ала бе неудобно за носене. Щеше да му се наложи да отпусне част от теглото си върху счупения глезен, независимо дали това му харесваше или не.
Той хвърли поглед назад към резервоара, в който плуваше Ев Хилман.
Сигурен ли си, старче?
Но жената беше тази, която му отговори. Очите й се отвориха. Като погледна в тях все едно погледна в котела на вещиците от „Макбет“. За миг Гард забрави напълно за болката, изтощението и гаденето си. Отровният поглед го прикова на място. В тази секунда той разбра цялата истина и цялата мощ на страховитата жена, която Боби бе наричала Сестричката и защо Боби бе избягала от нея, като от зъл демон. Тя „беше“ зъл демон. Тя „беше“ вещица. И дори сега, в страшната си агония, омразата й бе жива.
Взимай го, глупако. „Аз“ ще го зареждам.
Гардънър стъпи на ранения си крак и изпищя, когато една безмилостна ръка се протегна по цялата му дължина от глезена нагоре и стисна двойната торбичка на тестикулите му.