Братя Карамазови

— Да не би да си забравя нещо мое — измънка той, само колкото да каже нещо.

— Ти гледай да не забравиш нещо чуждо! — пошегува се Митя и веднага пръв се разсмя на своята острота. Ракитин моментално кипна.

— Това го препоръчай на твоите Карамазови, на вашия крепостнически сой, а не на Ракитин! — викна той внезапно, цял разтреперан от яд.

— Какво ти стана? Аз се пошегувах! — извика Митя. — Тю, дяволска работа! Такива са всичките — обърна се той към Альоша, като посочи с глава към бързо тръгналия си Ракитин, — досега седя, смя се и беше весел — и току изведнъж кипна! На тебе дори не ти и кимна, да не сте съвсем скарани? Защо толкова късно? Аз не само че те чаках, ами копнеех за тебе цяла сутрин. Но няма нищо! Ще наваксаме.

— Защо толкова често е почнал да идва при тебе? Да не си се сприятелил с него? — попита Альоша, като кимаше също към вратата, през която се беше измел Ракитин.

— С Михаил да съм се сприятелил? Не, няма такова нещо. Пък и как, свиня е той! Смята, че съм… подлец. И от шега не разбират — това им е най-лошото. Хич не разбират от шега. Пък и пресъхнали са им душите, плоски и сухи, точно както като ме караха към затвора и гледах тъмничните стени. Но умен човек е, умен. Е, Алексей, сега вече ми отиде главата!

Той седна на пейката и направи място на Альоша да седне до него.

— Да, утре ще те съдят. Е, какво, съвсем ли нямаш никаква надежда, братко? — плахо издума Альоша.

— За кое говориш? — погледна го някак неопределено Митя. — А, за съда! По дяволите! Ние досега с тебе все за глупости говорим, на, все за този съд, пък аз най-важното съм премълчал. Да, утре ще ме съдят, но аз не заради съда казах, че ми отиде главата. Не ми е отишла главата, ами онова, което ми беше в главата — то отиде. Защо ме гледаш така критично?