Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Това беше начинът, по който майка й прекратяваше безусловно разговорите на каквато и да било тема, и детските стихчета останаха размазани като хлебарка под тока й.
— Време е да се запознаеш с поезията за възрастни — заяви госпожа Кастауей. Застанала пред шкафа с книги, тя плъзна пръсти по гръбчетата на книгите. По онова време ноктите й бяха вече аленочервени. — В никакъв случай Уърдсуърт и разни като него — измърмори тя под нос, — защото тогава може да развиеш вкус към планини и реки, а ние никога няма да живеем по такива места, нали? — Най-сетне госпожа Кастауей взе два тежки тома и й ги подаде с усмивка. — Ето, детето ми. Опитай с Поуп. Или не, по-добре Рочестър. Шугър взе прашната книга в един ъгъл и се зае да я изучава сериозно! И колко съсредоточено я четеше само! Но въпреки това установи, че с всеки нов ред забравя малкото, което е разбрала от предишния, и в съзнанието й нахлуваше само всепроникващият дух на мъжко превъзходство.
— Няма ли още някакви стихотворения, които да харесваш, мамо? — осмели се да попита тя, когато, посрамена от собствената си глупост, й върна книгите.
— Никога не съм твърдяла, че харесвам поезия, нали? — отвърна кисело госпожа Кастауей и тикна рязко Рочестър обратно в шкафа — така рязко, че книгата се удари в стената. — Противно нещо е поезията.
«… певица чаровна си ти», рецитира сега Шугър пред Софи. «Но да се венчаем, туй всички го знаем, без пръстен съвсем не върви!»
Хайде сега, повтаряй след мен, Софи, и после ще се упражняваш, докато се върна, нали?
Софи и Шугър си разменят усмивки. Детето си представя котки и бухали. Гувернантката си представя госпожа Кастауей, седнала на високо детско столче в стая, пълна с деца — ръцете й с аленочервени нокти треперят от безпомощна ярост, докато малките момиченца обикалят в кръг около нея и повтарят едно си също детско стихотворение хиляди пъти.
— Да чувам стихотворението, докато излизам — казва Шугър и се упътва към вратата.
Сгушена в леглото си по време на обедната почивка, Шугър запълва времето до началото на следобедните занимания с дневниците на Агнес. Тя установява, че времето, прекарано от госпожица Ънуин в училището, отива към своя край.
Слава Богу! Изчела е вече толкова хиляди думи, газила е из прилива от коприна, кадифе и батиста на толкова много въображаеми рокли, въздушни приятелства и патешки мисли, все тласкана от надеждата, че като обърне новата страница, ще срещне най-сетне изтерзания дух на съпругата на Уилям. Вместо това се оказа, че тези ученически дневници приличат по-скоро на роман, чиято корица обещава страховити дела и диви страсти, а текстът се оказва безвкусен като диетичен омлет.
През последните дни, прекарани в Абътс Лангли, петнайсетгодишната Агнес си остава лекомислена, но съвсем нормална, и последната записка, написана през последната й сутрин в училището — на трети март 1867 година — изцяло отговаря на общоприетите норми. Тя дори е съчинила стихотворение в чест на училището — седем станси, изпълнени с толкова женствено гъвкави рими, че създават впечатление за абсолютна безгръбначност.
«Неумолимо Идното настъпва!» — възкликва тя в заключение, въпреки че в нейното стихотворение Идното отдавна е спряло, затънало в смъртоносното блато на сантименталността.
След като приключва с прощалната ода, Агнес е изправена пред тежък проблем — какво да вземе със себе си за спомен от Абътс Лангли.
«Опасявам се, че останалите момичета вече са прибрали всички подходящи дреболии. Щипки за пране, тебешири, нотни албуми, фуркети, паднали от кока на госпожица Уик, картички с написани на тях похвали — всичко вече е прибрано. Струва ми се дори, че днес на закуска лъжичките не достигаха.»
На следващите две страници присъстват подписите на двайсет и четирите питомки на Абътс Лангли — размазани мастилени редове по пожълтялата хартия. После Агнес продължава:
«Както виждаш, помолих всички да се подпишат, и всички го направиха, дори Емили, защото реших да простя греховете й към мен в часа по физическо възпитание. Скъпо дневниче, никога вече няма да имам такива приятелки! Как плаках, когато видях имената им! Хартията съвсем се намокри от сълзите ми — ти сигурно забелязваш това, защото буквите се размазаха.
С колко различни надежди напускаме училището ние, младите дами! Някои скоро ще се омъжат, но аз не мога да мисля за това, защото мама не е добре и аз трябва да се грижа за нея, докато оздравее. Някои от момичетата, които не разполагат с много средства, ще станат гувернантки — желая им щедри господари и послушни ученици! Но не мога да си представя какво ще стане с тези, които така и не можаха да станат дами (като например Емили).